— Аз съм Сара Бракнел. С Джони сме много добри приятели. Всъщност, както се казва, ходим. Може ли да седна?
— Вие сте приятелката на Джони? — усъмни се мисис Смит с остър, почти осъдителен тон. Неколцина от чакащите вдигнаха за миг очи и после се върнаха към опърпаните си списания.
— Да. Аз съм неговото момиче.
— Той не ни е писал, че дружи с госпожица — отсече мисис Смит все тъй остро. — Не, дори не ни е споменал за такова нещо.
— Мълчи, майко — смъмри я Хърб. — Седнете мис… Бракнел, нали?
— Просто Сара — откликна благодарно тя и придърпа един от столовете. — Аз…
— Не, изобщо не е споменавал — тросна се пак мисис Смит. — Моят син обичаше бога и може би едва напоследък е започнал да се поотклонява от правия път. Божието наказание идва, както знаете, внезапно. Затова и всяко кривване е тъй опасно. Никой не знае нито деня, нито часа…
— Мълчи — повтори Хърб.
Хората отново се заобръщаха. Вера се опита да отвърне предизвикателно на суровата гримаса на мъжа си, но той не трепна и тя сведе очи. Беше си загубила страницата, но пръстите й продължаваха неспокойно да шарят из Библията, сякаш жадуваха да се върнат към грандиозната разрушителна надпревара в живота на многострадалния Йов, комуто се бяха струпали толкова беди, че в сравнение с неговата, горчивата съдба, сполетяла нея и сина й, бледнееше.
— Бях с него снощи — смотолеви Сара, с което си спечели още един укорителен поглед от майката. Чак тогава си спомни какво обикновено се разбира в Библията под израза да „бъдеш с някого“ и почувствува, че бузите й пламват. Тази жена сякаш й четеше мислите.
— Ходихме на панаира…
— Места греховни, развъдници на злото — натърти назидателно Вера Смит.
— За последен път ти казвам: мълчи, Вера! — предупреди мрачно Хърб и стисна здраво ръката на жена си. — Този път ти говоря най-сериозно. Това явно е добро момиче и аз няма да те оставя да го тормозиш. Ясно ли е?
— Греховни места — заинати се Вера.
— Ще млъкнеш ли?
— Пусни ме. Искам да си чета Библията.
Той я пусна. Сара не можеше да си намери място от срам. Вера отвори Библията и пак се зачете, като мърдаше устни.
— Вера не е на себе си — извини се Хърб. — И двамата не сме на себе си. Вижда се, че и ти си съвсем разстроена.
— Така е.
— Добре ли прекарахте с Джони снощи? На вашия панаир?
— Да. — Лъжата и истината в тази проста дума бяха объркани в главата й. — Да, всичко беше добре, докато… изядох, изглежда, развален хот дог. Бяхме с моята кола и Джони ме закара до Вийзи, където живея. Много зле бях. Той си извика такси. Каза, че ще се обади в училище да предаде, че съм болна. Така завърши последната ни среща. — В този момент сълзите напряха в очите й и при все че не искаше да плаче пред тях, особено пред Вера Смит, Сара не можа да се удържи. Изрови книжна носна кърпичка от чантата си и скри лице в нея.
— Не бива да плачеш. Хайде, успокой се! — Хърб я прегърна. — Не бива, не бива.
Тя се разрида и сякаш нещо й подсказа, че на него му е по-добре да има някого, когото да успокоява. Жена му бе намерила утеха по вкуса си в печалната история на Йов и за него там нямаше място.
Неколцина се извърнаха и ги зяпнаха. През призмата на сълзите в очите й те се размножаваха в цяла тълпа. Сара си представи с огорчение мислите им: „По-добре на нея, отколкото на мен; по-добре да се случи на тях тримата, отколкото на мен или на моите близки; навярно момчето бере душа, сигурно си е разбило главата, щом тя плаче така. Въпрос на време е кога ще дойде докторът да ги отведе в отделна стая, за да разберат, че…“
Направи усилие да преглътне мъката и да се овладее. Мисис Смит седеше като препарирана, сякаш току-що сепната от кошмарен сън. Не забелязваше нито сълзите на Сара, нито старанията на мъжа си да я успокои. Четеше си Библията.
— Моля ви, кажете: какво е състоянието му? Има ли надежда? — най-сетне зададе въпроса си Сара.
Ала преди още Хърб да отвори уста, Вера се обади — сухо, по чиновнически, сякаш самата сляпа съдба нанасяше бездушно удар:
— Има една надежда, госпожичке, и тя е в бога.
Сара забеляза тревогата, която блесна в очите на Хърб, и през ума й мина: „Бои се, че жена му се е побъркала от мъка. И вероятно е така.“
4
Един дълъг следобед се проточи и преля в бавно настъпващата вечер.
Малко след два часа̀, когато денят им в училище бе свършил, в болницата започнаха да прииждат ученици на Джони, облечени в дочени якета, странни шапки и избелели от пране джинси. Сара почти не видя представители от „зализаната тумба“, както тя лично наричаше разсъдливите, амбициозни ученици, отрано ориентирани към висше образование и доходна кариера. Болшинството от децата, които си бяха дали труда да дойдат, бяха измежду дългокосите особняци.