— О, прощавай — веднага отстъпи мистър Старет. — Сигурно е страшно хлъзгаво по пътищата, а?
— И още как! — поомекна Алисън. — Ако не бях взела от мъжа си джипа с двойното предаване, никога нямаше да стигна дотук.
Болният натисна един бутон и повдигна горната част на леглото си, за да му е по-удобно да закуси. Електрическият мотор, който задвижваше механизма за повдигане и сваляне, бе малък, но шумен. Телевизорът пък бе доста усилен — мистър Старет бе леко глух, а и както каза веднъж на жена си, оня от съседното легло никога не протестираше, че го безпокоят. Нито лък питаше какво показват по другите канали. Мистър Старет разбираше, че подобни остроумия са доста безвкусни, но когато човек е прекарал сърдечна криза и се е озовал в реанимацията, в една стая с жив труп, или ще го избие на черен хумор, или ще се побърка.
Санитарката нагласи таблата със закуската на болния и повиши глас, за да надвика виещия мотор и телевизора:
— От край до край по стръмната част на Стейт Стрийт имаше излезли от пътя коли!
В другото легло Джони Смит промълви: „Цялата камара на деветнадесет. Решавай някак, само че по-живо. На моята приятелка й е лошо.“
— Знаеш ли, това кисело мляко се ядва — говореше мистър Старет. Той мразеше кисело мляко, но искаше, докато може, да задържи санитарката. Не му се оставаше сам, защото започваше непрекъснато да си мери пулса. — Има малко вкус на диви кедрови оре…
— Не чухте ли нещо? — Алисън се озърна озадачено.
Мистър Старет пусна копчето на леглото и воят на мотора заглъхна. На телевизионния екран рисуваните герои продължаваха да се преследват. Единият вдигна пистолет и стреля, но не улучи.
— Какво да чуя освен телевизора? — учуди се мистър Старет. — Какво съм изпуснал?
— Значи ми се е сторило. Сигурно е бил вятърът зад онзи прозорец. — Заболя я главата от напрежение. Беше се струпала много работа, а нямаше кой да й помогне. Тя разтърка слепоочията си, сякаш за да прогони болката, преди да е успяла да се загнезди по-надълбоко.
На излизане от стаята Алисън хвърли поглед към пациента в другото легло. Не изглеждаше ли някак по-различно? Сякаш бе заел нова поза? Разбира се, че не.
Тя излезе и тръгна по коридора, като буташе пред себе си количката със закуските. Сутринта оправда и най-лошите й очаквания. Всичко вървеше наопаки и към обед главата й вече се цепеше от болки. Съвсем естествено от ума й изхвръкна всичко свързано с подозрението, че е чула нещо в стая 619.
Но през следващите дни Алисън все по-често се улавяше, че поглежда към Смит, и в началото на март тя бе почти убедена, че той мъничко се е поизпънал, че е започнал да излиза от онова, което лекарите наричат „ембрионално кълбо“. Немного, съвсем мъничко. Мислеше да го сподели с някого, но после се отказа. В края на краищата една санитарка не бе по-издигната от кухненска прислужница.
По-добре да не се обажда.
2
Предполагаше, че сънува.
Намираше се на тъмно, угнетяващо място — в някакво преддверие. Таванът бе много висок и не се виждаше. Губеше се в сенки. Стените бяха от тъмна, оксидирана стомана. Нагоре се разширяваха. Беше сам, но до слуха му, сякаш от огромно разстояние, долиташе нечий глас. Глас, който му бе познат, думи, които някъде бе чувал и преди. Гласът го плашеше. Стенещ и отчаян, той ехтеше болезнено при сблъсъка с тъмните стени от оксидирана стомана и му напомняше за една птичка, попаднала в неволен плен, която бе видял като дете. Птичката бе влязла случайно в бараката, където баща му държеше инструментите си, и като не се сещаше как да излезе оттам, се стрелкаше, обезумяла, безсмислено напред-назад, писукаше отчаяно, блъскаше се в стените, докато накрая падна мъртва от изтощение. Сегашният глас издаваше същото чувство за обреченост, както писукането на онази птичка. И той като нея нямаше да може да се измъкне от затвора си.
„Цял живот кроиш планове и правиш каквото е по силите ти — стенеше призрачният глас. — Гледал съм да му е възможно най-добре, а хлапето ми идва с коса до задника и разправя, че президентът на Съединените щати бил свиня. Свиня! Ще му дам аз…“
Искаше му се да извика: „Внимавай!“ Искаше му се да предупреди гласа, но беше онемял. За какво да внимава? Не знаеше. Не можеше да каже със сигурност дори кой е той самият, макар да подозираше, че трябва да е бил нещо като преподавател или проповедник.
„Божичкооо“ — изпищя далечният глас, изгубен, обречен, потъващ. — „Боож…“