— Да, заповядай.
Уейзак изглеждаше състарен. Той седна до леглото на Джони.
— Преди малко се обадих по телефона. Позвъних на „Справки“ в Кармел, Калифорния, и попитах за Йохана Боренц. Как мислиш, има ли такъв номер?
— Да, но може да не е публикуван в указателя — отвърна Джони.
— Има и ми го дадоха.
— Ммм… — Радваше се за Уейзак, но инак в това за него нямаше нищо ново. Нямаше нужда от доказателства, че е прав, защото си го знаеше — знаеше го със същата сигурност, както знаеше, че не е левак.
— Седнах и се замислих над всичко — продължи Уейзак. — Бях ти казал, че майка ми е умряла, но всъщност това бе само предположение. Баща ми загина при отбраната на Варшава. Майка ми просто изчезна безследно, нали разбираш? Логично бе да се предположи, че е била убита ири бомбардировките… по време на окупацията. Повече не я видяхме и това бе естественото предположение, нали? Амнезията… като невролог мога да твърдя, че постоянната, обща амнезия е много, много рядка. Може би по-рядка и от същинската шизофрения. Никъде не съм чел за документиран случай, който да е траял тридесет и пет години.
— Амнезията й е минала много отдавна — не трепна Джони. — Мисля, че тя просто потиска спомените си. Когато паметта й се е върнала, вече е била омъжена отново и майка на две деца… ако не и на три. Може би всяко връщане в миналото я е изпълвало с чувство за вина. Но тя те вижда в сънищата си: „Момчето е на сигурно място.“ Ти обади ли й се?
— Да. Направо набрах нейния номер. Знаеш ли, че това вече е възможно? Голямо удобство е. Набираш единица, после местния код, после номера. Единадесет цифри и можеш да се свържеш с което си искаш кътче на страната. Поразителна работа. Дори малко страшна. Някакво момче, не, младеж, вдигна телефона. Попитах го вкъщи ли е мисис Боренц. Чух го, че вика: „Мамо, за тебе.“ И „щрак“, слушалката изтрака по маса ли, писалище ли, кой го знае. Аз си стоя в Бангор, в щата Мейн, на има-няма шестдесет километра от Атлантическия океан и чувам как някакъв младеж слага на масата телефонната слушалка в град на брега на Тихия океан. Сърцето ми… така се бе разблъскало, че се изплаших. Чакането ми се стори цяла вечност. После тя вдигна телефона и рече: „Да? Ало?“
— А ти как се представи? Как й го поднесе?
— Нищо не съм й поднасял — усмихна се кисело Уейзак. — Затворих телефона. И ми се прииска да изпия нещо силно, но нямах какво.
— Убеден ли си, че беше тя?
— Що за наивен въпрос, Джон! В хиляда деветстотин тридесет и девета съм бил едва на девет години. Оттогава не съм чувал гласа на майка си. Навремето тя говореше само полски. Сега аз говоря само на английски… за срамотите почти съм забравил родния си език. Как бих могъл да съм сигурен тя ли е, или не?
— И все пак тя ли беше?
Уейзак бавно прокара ръка по челото си.
— Да. Тя беше. Това беше майка ми.
— Но ти не можа да говориш с нея.
— Защо да говоря? — поразсърди се Уейзак. — Нейният живот си е неин, не е ли така! И както ти каза: „Момчето е на сигурно място.“ Струва ли си да тревожа една жена, която тъкмо е навлязла във възрастта на заслужен покой? Мога ли да си позволя да разруша завинаги нейното равновесие? И онова нейно чувство за вина, за крето ти спомена… бива ли да му помагам да се разрази на воля? Или дори просто да рискувам да се случи това?
— Не знам — въздъхна Джони. Не бе по силите му да даде отговор на такива деликатни въпроси. Но чувствуваше, че Уейзак се опитва да обясни постъпката си, като ги задаваше. Въпросите, за които и сам нямаше отговор.
— Момчето е на сигурно място и жената в Кармел е на сигурно място. Цялата страна ги разделя и това е добре. Но какво ще стане с тебе, Джон? С тебе какво ще правим?
— Не те разбирам.
— Тогава ще ти го обясня с думи прости. Доктор Браун е бесен. Яд го е на мене, яд го е на тебе, яд го е и на себе си, предполагам затова, че донякъде е повярвал в неща, за които цял живот е смятал, че са бабини деветини. Сестрата, която присъствуваше, няма да си замълчи. Още тази нощ ще сподели с мъжа си в леглото и всичко може да свърши дотук, но мъжът й може да се похвали на шефа си и току-виж, утре вечер вестниците гръмнали: „Болен се събужда от кома като ясновидец.“
— Ясновидец… — повтори Джони. — Това ли е то?
— Не знам какво е. Не съм сигурен. Нещо парапсихическо? Пророчески дар? Удобни думи, зад които не стои нищо, съвсем нищо. Ти предрече на една от сестрите, че очната операция на сина й ще бъде успешна…
— Мари — промърмори Джони и леко се усмихна. Мари му бе симпатична.
— … и вече цялата болница говори за това. Наистина ли виждаш бъдещето? Това ли е, което се нарича „шесто чувство“? Не е ясно. Ти сложи снимка на майка ми между дланите си и разбра къде живее сега. Знаеш ли къде могат да се намерят изчезнали хора и вещи? Не е ясно. Можеш ли да четеш мисли? Да влияеш на предмети от материалния свят? Да изцеряваш чрез докосване на болното място? Това са все неща, наричани „парапсихически“. Всички те са свързани с идеята за „шесто чувство“. Това са неща, над които доктор Браун се надсмива. Надсмива? Не, не се надсмива. Той ги презира.