— Ще те пуснат ли скоро оттук?
— Някой ден. Стига да издържа средновековното изпитание за праведност. Чела ли си как го правят индианците? Пускат те през шпалир с томахавки и ако оживееш, след като цялото племе се изреди да те замеря, значи си свободен да си вървиш.
— Може би през лятото?
— Не… няма да стане.
— Ужасно ми е мъчно, че се случи така — зашепна тя едва доловимо. — Опитвам се да си обясня защо… или какво би станало, ако… и от тези въпроси сън не ме хваща. Ако не бях яла разваления хот дог… ако беше останал, вместо да си тръгваш… — Сара поклати глава и вдигна зачервени очи към него. — Понякога ми се струва, че сме били обречени, без никакъв шанс за спасение.
Джони се усмихна.
— Като с двойната нула. Всичко за банката. Ама помниш ли как го съсипах онова Колело, а?
— Да. Спечели повече от петстотин долара.
Той я гледаше все тъй усмихнат, ала в усмивката му сега се бе прокраднало учудване и някаква горчивина.
— Можеш ли да си представиш — лекарите смятат, че съм оживял, защото като малък съм си удрял главата! Само че нито аз, нито майка ми или баща ми си спомняме да е имало такъв случай. И все пак колкото пъти се замислям по въпроса, толкова пъти ми се явява Колелото на късмета… и усещам мирис на горена гума.
— Възможно е да си преживял катастрофа с кола… — предположи тя неуверено.
— Не, не мисля, че причината е такава. Но имам чувството, че Колелото ме е предупреждавало за нещо… а аз не му обърнах внимание.
— Недей, Джони.
Сара се поразмърда и промърмори смутено.
Той сви рамене.
— А може просто в онази вечер да съм изразходил наведнъж късмета си за четири години напред. Но гледай тука, Сара. — Внимателно, преодолявайки болката, Джони вдигна крак, сгъна го под прав ъгъл и пак го изпъна на табуретката. — Току-виж, успели да сглобят Търкаланчо. Когато се събудих, не можех да си сгъвам краката, нито да ги изпъвам така.
— Нали можеш да мислиш, Джони! Да говориш. Ние всички смятахме, че… нали знаеш?
— Ясно, Джони Спящата ряпа. — И отново помежду им се възцари неловко, тягостно мълчание. Той го наруши, като се престори на весел.
— А как е при тебе животът?
— Ами… омъжих се. Вероятно си чул.
— Татко ми каза.
— За много добър човек. — Сара внезапно се впусна в признания. — Не можех да чакам, Джони. За това също ми е много мъчно. Лекарите твърдяха, че няма да излезеш от комата, че ще й се предаваш все повече и повече, докато просто… просто угаснеш. А дори да бях знаела… — Тя го погледна с оправдаващ се израз в очите. — Дори да бях знаела, Джони, сигурно пак не бих могла да чакам. Четири години и половина са много време.
— Вярно. Ужасно много време. Не ти ли се струва кошмарно, като си помислиш? Поръчах да ми донесат всички възможни списания от последните четири години, само за да видя кой е умрял. Труман. Джанис Джоплин. Джими Хендрикс — боже, представих си го как пее „Виолетовият здрач“ и едвам повярвах! Великият каубой Дан Блокър. И нашата любов. Просто угасна.
— Не мога да си го простя — прошепна Сара. — Чувствувам се ужасно виновна. Но аз обичам мъжа си, Джони. Много го обичам.
— Това е най-важното.
— Той се казва Уолт Хазлет и е…
— Знаеш ли, по-добре ми разкажи за детето — прекъсна я Джони. — Нали няма да ми се обидиш?
— Той е страхотен сладур — грейна тя. — Вече е на седем месеца. Казва се Денис, но му викаме Дени. Кръстихме го на дядото по бащина линия.
— Доведи го някой път да го видя.
— Ще го доведа — обеща Сара и двамата се усмихнаха фалшиво, защото знаеха, че това никога няма да стане. — Джони, имаш ли нужда от нещо?
„Само от тебе, мила. И да си върна последните четири години и половина.“
— Не — отвърна той на глас. — Все така ли учителствуваш?
— Да, засега.
— Още ли смъркаш този проклет кокаин?
— Ах, Джони! Никак не си се променил! Все същият шегобиец си, както те помня.
— Същият шегобиец — съгласи се той и мълчанието отново се стовари едва ли не с трясък помежду им.
— Да дойда ли пак някой ден?
— Разбира се. Много ще се радвам, Сара.
Джони се позамисли — не му даваше сърце да се разделят така безлично. Искаше, ако това бе възможно, да не наранява нито нея, нито себе си, да я изпрати с думи от душа.
— Правилно си постъпила, Сара.
— Кой знае? — произнесе унило тя. — Никак не съм сигурна. Всичко изглежда тъй жестоко и… не мога да не го призная, тъй несправедливо. Обичам мъжа и детето си — лицето й изведнъж се разведри и по ъгълчетата на устата й трепна усмивка — и вярвам на Уолт, когато ме убеждава, че един ден ще живеем в най-хубавата къща на Бангор. Вярвам му и че ще дойде време да заеме мястото на Бил Коън в Конгреса. Вярвам му едва ли не и за това, че в бъдеще ще имаме президент от Мейн. А ето че гледам горките ти крака… — Тя отново се разплака. — Като че ли са ги смляли с миксер. Ти направо си се стопил…