8
Беше оставила Дени при мисис Лабел, така че когато се прибра, намери къщата тиха и пуста. Качи се по тясната стълба на тавана, щракна ключа и двете голи, провиснали на кабел крушки светнаха. Багажът им бе струпан в единия ъгъл. По страните на трите оранжеви куфара още си стояха пътническите етикети от Монреал. Сара отвори първия куфар, потършува из джобовете и не намери нищо. Нищо не намери и във втория, и в третия.
Отдъхна си. Чувствуваше се глупаво, но разочарованието, което изпитваше, не можеше да се сравни с облекчението. Нямаше пръстен. Съжалявам, Джони. Макар всъщност ни най-малко да не съжалявам. Не ми трябват срещи с привидения!
Натика обратно куфарите между високата камара от старите учебници на Уолт и лампиона, дето го счупи кучето на една тяхна побъркана позната, а Сара все не се решаваше да го изхвърли. И както си изтупваше ръцете от праха, готова да забрави за цялата работа, един гласец дълбоко в нея тихо занарежда: „Не го ли потърси доста небрежно? Като че ли не ти се искаше да го намериш?“
Точно така, не бе искала да го намери. И това гласче трябва да бе лудо, ако смяташе, че тя ще вземе да отваря отново всичките тези куфари. Вече закъсняваше с петнадесет минути да прибере Дени, Уолт бе поканил на вечеря един от главните съдружници във фирмата си (мероприятие от огромна важност) и Бети Хакман чакаше писмо — от Корпуса на мира в Уганда Бети се бе хвърлила направо в брак със сина на един безумно богат коневъд в Кентъки. Трябваше освен това да изчисти и двете тоалетни, да си оправи косата и да изкъпе Дени. Имаше си предостатъчно работа, за да се размотава из душния, мръсен таван.
И така, Сара отново отвори куфарите. Този път прерови джобовете им много внимателно и дълбоко в ъгъла на последния напипа венчалния си пръстен. Вдигна го към светлината на една от крушките и прочете гравирания надпис на вътрешната му страна, все тъй свеж, както в деня, когато Уолт го надяна на пръстта й: УОЛТЪР и САРА ХАЗЛЕТ — 9 ЮЛИ 1972 г.
Сара го гледа дълго.
После прибра куфарите, угаси лампите и слезе. Свали ленената рокля, която бе обрала праха, и облече лек костюм с панталон. Отиде до съседната пресечка, където живееше мисис Лабел, и взе детето. Заведе го вкъщи, остави го във всекидневната и то започна енергично да пълзи насам-натам, докато тя приготви печеното и избели картофите. Щом пъхна месото във фурната, Сара влезе във всекидневната и видя, че Дени е заспал на килима. Вдигна го и го сложи в креватчето му. Сетне се захвана да мие тоалетните. И напук на всичко, напук на бягащия към времето за вечеря часовник, пръстенът не излизаше от главата й. Джони бе видял всичко. Тя дори можеше точно да посочи момента, в който се бе случило това — когато го целуна.
Само като помисли за него, и веднага я обзе някакво странно, необяснимо чувство за слабост. Всичко бе страшно объркано и всяваше в душата й смут: дяволитата му усмивка бе същата, каквато я помнеше отпреди, но измъченото му, изтъняло и омаломощено тяло, безжизнено отпуснатата му коса бяха потресаващо различни от ярките спомени, които пазеше за него. Сара бе искала да го целуне.
— Стига вече — смъмри се тя. От огледалото в банята я гледаше не нейното, а някакво чуждо лице. Зачервено и разгорещено, то излъчваше — защо да крием — и еротична възбуда.
Сара напипа пръстена в джоба на панталоните си и преди да си е дала време да помисли, го хвърли в чистата, синкава вода на тоалетната чиния. Вътре цареше блясък и чистота, тъй че ако на мистър Трийчис от фирмата „Барибалт, Трийчис, Муърхаус и Джендрън“ му се наложеше да се облекчи по време на вечерята, да не трябва да бъде подлаган на мъчението да гледа отблъскващи кръгове по фаянса, че знае ли човек какви препятствия биха могли да се изпречат по пътя на младия претендент към върховете на служебната кариера? Знае ли изобщо някой нещо?
Халката плесна лекичко и с лениви преобръщания пое бавно към дъното на чистата вода. На Сара й се стори, че я чу как звънна при удара с фаянса, но най-вероятно това бе плод на нейното въображение. Главата й се цепеше. Още не можеше да се оправи от горещия, задушен, спарен въздух на тавана. Затова пък целувката на Джони — о, колко сладка бе тя!
Докато още не бе размислила (и разумът не бе могъл да вземе връх), Сара пусна водата в тоалетната. Тя изригна и рукна с шум, който й се стори тъй гръмовит, може би защото бе затворила очи. Когато отново ги отвори, халката я нямаше. Веднъж вече се бе губила, загуби се и сега.