— Мислил ли си пак да се хванеш с преподаване?
Джони вдигна очи.
— Това предложение ли е?
— Не е дроб-сарма я!
— Много съм признателен, но за септември няма да съм готов, Дейв.
— Нямах предвид септември. Сигурно си спомняш приятелката на Сара, Ан Страфорд? — Джони кимна. — Е, сега тя е Ан Бийти и чака бебе около декември. Така че имаме нужда от учител по английски за втория срок. Без големи натоварвания. По четири часа обучение в клас, водене на самоподготовката при горните класове и два часа свободни занимания.
— Твърдо ли е предложението ти, Дейв?
— Твърдо.
— Страшно мило от твоя страна! — Джони бе прегракнал от вълнение.
— Не дрънкай глупости — успокои го Дейв. — Ти беше отличен преподавател.
— Може ли да си помисля някоя и друга седмица?
— До първи октомври, ако искаш. Сигурен съм, че пак ще ти остава време за работа над книгата, ако историята с нея не излезе сапунен мехур.
Джони кимна.
— А може и да не ти хареса да стоиш твърде дълго в Паунъл. Може да ти се стори… неудобно там.
Думите напираха на върха на езика му и Джони с мъка ги преглътна.
„Няма да е за дълго, Дейв. Виждаш ли, майка ми вече е на път да си пръсне мозъка. За целта не й трябва револвер. Чака я инсулт. До Коледа ще е умряла, ако не я убедим с баща ми да започне пак да взема лекарствата си, а ми се струва, че няма да успеем. И за цялата работа определена вина имам аз — колко голяма точно не знам и май не искам и да знам.“
Вместо това той отвърна:
— Клюката върви, а?
Дейв сви рамене.
— Разбрах от Сара, че майка ти нямала достатъчно сили да посрещне нещастието. Тя ще се оправи, Джони. Междувременно помисли върху предложението.
— Обезателно. Всъщност още сега ще ти дам условно съгласието си. Ще бъде хубаво да започна пак да преподавам, да се върна към нормален живот.
— Тъй те искам!
След като Дейв си тръгна, Джони легна и се загледа през прозореца. Беше много уморен. „Да се върна към нормален живот.“ Нещо не му се вярваше, че това някога ще стане.
Усети първите пристъпи на едно от най-страшните главоболия.
4
В края на краищата вестниците се добраха до новината, че Джони Смит е излязъл от комата с някаква особена придобивка. Сензацията се появи на първа страница по-малко от седмица, преди той да се изпише от болницата — в материал на Дейвид Брайт.
Намираше се в салона за лечебна физкултура, легнал по гръб върху дюшека на пода. На корема му се мъдреше шесткилограмова медицинска топка. Айлийн Магаун, специалистката, която ръководеше упражненията му, се бе изправила над него и му отброяваше повдиганията до седнало положение. Трябваше да направи десет и в момента се бореше с номер осем. По лицето му се лееше пот и заздравяващите белези от операцията на шията му пламтяха в яркочервено.
Айлийн беше семпла женица с жилесто тяло, с ореол от пищни, ситно къдрави червени коси и зелени очи, напръскани с лешниково. Понякога Джони я наричаше полунашега, полуядосано, „най-дребният фелдфебел в света“. С команди, уговорки и заповеди тя го бе измъкнала от състояние на прикован към леглото пациент, който едва удържаше чаша вода в ръка, и го бе превърнала в човек, способен да ходи без бастун, да прави три лицеви опори поред и да преплува две дължини в басейна за петдесет и три секунди — е, далеч от олимпийския рекорд, но съвсем не зле. Бе неомъжена и живееше с четирите си котки в голяма къща на Главната улица в старата част на града. Беше корава като камък и не търпеше да й противоречат.
Джони грохна изнемощял.
— Не — изпъшка той. — Не мога повече, Айлийн.
— Надигай се, момче! — кресна тя със садистична възбуда и удоволствие. — Ставай! Ставай! Още само три пъти и можеш да изпиеш една кола!
— Дай ми моята любима петкилограмова топка и ще ти направя още две.
— Тази петкилограмова топка ще влезе в книгата за рекордите на Гинес като най-големия предмет, завиран в нечий задник, ако не ми направиш още три. Ставай!
— ЪЪЪЪЪЪЪААУ! — изрева Джони, докато изпълняваше номер осем. Стовари се на гръб, после някак успя да стане още веднъж.
— Великолепно! — извика Айлийн. — Още едно, още едно!
— ОООЪЪЪЪЪЪММ! — Джони се надигна за десети път, след което се сгромоляса на дюшека и пусна топката да се търкулне настрани. — Разкъсах си вътрешностите — доволна ли си сега?! Червата ми се изтърсиха и плуват из мен. Ще те дам под съд, проклета мъчителка такава!