— Боже, какво бебе! — присмя се Айлийн и му подаде ръка за помощ. — Това е нищо, чакай да видиш какво съм ти подготвила за следващия път.
— Хич не си прави илюзии! Следващия път имам намерение само да поплувам в…
Той я погледна и на лицето му се изписа изумление. Ръката му стисна нейната едва ли не до болка.
— Джони, какво има? Да не ти се схвана мускул?
— О, господи! — отрони се сподавено от гърлото му.
— Джони?
Той продължаваше да стиска ръката и да се взира в лицето й със зареян и унесен поглед, който я смущаваше. Айлийн беше чувала някои неща за Джони Смит — слухове, които с присъщия си твърдоглав шотландски прагматизъм бе пропускала покрай ушите си. Според един от тях той бил предсказал, че момченцето на Мари Мишо щяло да се оправи, още преди самите лекари да са сто процента сигурни дали да предприемат рискованата операция. Друг от слуховете засягаше доктор Уейзак: Джони бил познал, че майка му не е умряла, а живее някъде на западното крайбрежие под друго име. По мнението на Айлийн Магаун това бяха само празни приказки на нивото на бозата в женските списания и романчетата за любовни истории с романтични и груби мъже, които сестрите четяха на дежурство. Ала погледът, с който Джони я пронизваше сега, я плашеше. Той като че ли проникваше вътре в нея.
— Джони, добре ли си?
Бяха сами в салона. Големите двойни врати с матирано стъкло, които свързваха залата с басейна, бяха затворени.
— Боже господи! — ужаси се Джони. — Ти по-добре… да, все още има време. На косъм е.
— За какво говориш?
Джони излезе от унеса си. Пусна ръката й… но бе я стискал тъй силно, че пръстите му се бяха отпечатали в бяло по опаката й страна.
— Обади се на пожарната — обясни той. — Забравила си да угасиш газовия котлон. Току-що ти пламнаха завесите.
— Какво?…
— Огънят от котлона стигна до кърпата за чинии и оттам — до завесите — натърти нетърпеливо, Джони. — Хайде, не се мотай, а отивай да телефонираш. Да не би да искаш къщата ти да изгори до основи?
— Джони, ти не можеш да знаеш…
— Остави сега какво мога и какво не мога! — Джони я хвана за лакътя и я поведе към вратите. Куцаше силно с левия си крак както винаги, когато бе уморен. Те пресякоха залата на басейна, потропвайки глухо с токовете на обувките си по плочките на пода, сетне излязоха в коридора на първия етаж и се насочиха към дежурната стая на сестрите. Там две от тях пиеха кафе, а третата разказваше някому по телефона как си е ремонтирала апартамента.
— Ще се обадиш ли, или аз да се обадя? — попита Джони.
В главата на Айлийн бе пълна бъркотия. Сутрешният й ритуал бе строго фиксиран, както подобава на сам човек. Бе станала от сън и бе сложила едно яйце да се вари, докато си изяде неподсладения грейпфрут и купичката овесена каша. След закуската се бе облякла и бе отишла в болницата с колата. Беше ли угасила газовия котлон? Разбира се, че да! Не можеше точно да си спомни кога и как, но тя го правеше по навик. Трябва да го беше угасила.
— Виж какво, Джони, не разбирам откъде ти дойде наум…
— Добре, аз ще се обадя.
Вече бяха в дежурната стая на сестрите — остъклен куб, в който имаше три твърди стола и един котлон. Централно място в малката стаичка заемаше таблото с редици от лампички, които светеха червено, щом някой от пациентите натиснеше бутона за повикване на сестрата. В момента светеха три. Двете сестри продължаваха да си пият кафето и да одумват някакъв доктор, който се появил пиян в ресторанта на Бенджамин. Третата разговаряше най-вероятно с козметичката си.
— Извинете ме, но ми трябва телефон — прекъсна ги Джони.
Сестрата закри микрофона с длан.
— Има телефонен автомат в дъното на ко…
— Благодаря. — Джони, грабна слушалката от ръцете й. Чукна по вилката, за да вземе линия, след което набра нула. В слушалката се чу сигнал „заето“.
— Какво го прихваща този телефон?
— Хей — възмути се сестрата, която бе приказвала с козметичката си. — Не смяташ ли, че прекаляваш? Я ми дай това!
Джони си спомни, че е в болница с вътрешен телефонен комутатор, и завъртя девятка за външна линия. След това отново набра нула.
С пламнали от ярост бузи отстранената сестра посегна да си върне слушалката. Джони я бутна настрана. Тя се завъртя, зърна Айлийн и запротестира пискливо.
— Айлийн, какво иска този перко?
Другите две сестри бяха оставили кафетата си и със зяпнали усти гледаха втрещено Джони. Айлийн сви смутено рамене.