— Той не знае. — Джони провеси босите си крака от леглото. Беше се преоблякъл в болничен халат.
— Хей, какво правиш? — повиши тон Сам.
— Ти как мислиш?
Джони се изправи и за момент Сам като че ли се канеше да го бутне обратно на леглото. Но после го остави да изкуцука безпрепятствено към шкафа в стената.
— Не ставай идиот, още не си готов за това, Джон.
Без да се смущава от сестрата — бог бе свидетел, че те се бяха нагледали на голия му задник, — Джони пусна халата да се свлече в краката му. Дебелите, криволичещи белези от операциите изпъкваха върху свивките зад коленете и потъваха в хилавите мускули на прасците му. Той порови в шкафа и измъкна бялата риза и джинсите, с които бе облечен на пресконференцията.
— Джон, категорично ти забранявам да го правиш — като твой лекар и като приятел. Това е лудост, уверявам те.
— Забранявай колкото си щеш, аз отивам!
Джони започна да се облича. По лицето му се бе изписала далечната вглъбеност, която Сам свързваше със състоянията му на транс. Сестрата се пулеше глупаво.
— Сестра, няма да е зле да се заемете отново със задълженията си — сряза я лекарят.
Тя отстъпи към вратата, поколеба се за миг на прага и после неохотно излезе.
— Джони. — Сам стана, приближи се и сложи ръка на рамото му. — Не си ти причината.
Джони се отърси от ръката на Сам.
— Аз съм, и още как! — възрази той. — Случило се е, когато ме е гледала. — Зае се да закопчава ризата си.
— Ти я караше да си взема лекарствата, а тя ги спря.
Джони се втренчи за миг в Уейзак, после продължи да се закопчава.
— Ако не беше се случило тази вечер, щеше да се случи утре, идната седмица или след месец…
— Или догодина, след десет години…
— Не, нямаше да бъдат десет, нито дори една година. И ти го знаеш. Защо толкова държиш да вземеш този грях на душата си? Заради оня фукльо — репортьора? Или това е един вид самосъжаление? Потребност да повярваш, че върху тебе тегне проклятие?
Лицето на Джони се изкриви.
— Тя е гледала мен, когато се е случило. Не схващаш ли? Толкова ли бавно загряваш, че не може да ти го побере главата?
— Нали казваше, че майка ти се готвела да предприеме дълго и уморително пътуване чак до Калифорния и обратно за някакъв симпозиум. Както ми го описваше — нещо, свързано с големи емоции. Така ли беше? Така. Почти сигурно е, че нещастието щеше да я сполети там. Инсултът не е гръм от ясно небе, Джони.
Джони си закопча джинсите и седна, сякаш се бе изтощил докрай от обличането и не можеше повече нищо да прави. Все още беше бос.
— Да — съгласи се той. — Може и да си прав.
— Разум! В него се събужда разумът! Слава тебе, господи!
— И все пак аз трябва да отида, Сам.
Уейзак направи жест на отчаяние.
— И какво ще постигнеш с това? Тя е в ръцете на лекарите и на своя бог. Това е положението. На теб ли трябва да го обяснявам?
— Баща ми има нужда от мен — промълви Джони. — Това също не трябва да се обяснява.
— Как ще стигнеш дотам? Вече е среднощ.
— С рейс. Ще взема такси до спирката на междуградския — нали е на старото си място?
— Няма да е необходимо да я търсиш — рече Сам.
Джони се мъчеше да напипа под стола обувките си, но не ги намираше. Сам ги измъкна изпод леглото и му ги подаде.
— Аз ще те откарам.
Джони вдигна очи към него.
— Наистина ли?
— Ако се съгласиш да вземеш едно слабо успокоително.
— Ами жена ти… — Той изведнъж някак смутено си даде сметка, че единственото конкретно нещо, което знаеше за личния живот на Уейзак, бе, че майка му живее в Калифорния.
— Разведен съм. На лекарите им се налага да отсъствуват от къщи по всяко време нощта… освен ако не са педикюристи или дерматолози, нали? Жената виждаше семейното легло по-скоро като полупразно, отколкото като полупълно. И тя се постара да го запълни с цяла върволица мъже.
— Съжалявам — сконфузи се Джони.
— Губиш прекалено много време за съжаления, Джон! — Сам гледаше благо и същевременно непреклонно. — Обуй си обувките.
ГЛАВА XII
1
„От болница на болница“ — помисли си сънено Джони, понесен от ласкавите вълни на малкото синьо хапче, което бе глътнал преди да излезе със Сам от Централния институт за медицинска помощ и да се настани в разкошната му лимузина — „Елдорадо“ последен модел. „От болница на болница, от човек на човек, от пост на пост.“
Дълбоко в себе си той изпитваше някакво особено удоволствие от пътуването. Това бе първото му излизане от болницата за последните близо пет години. Нощта бе ясна и Млечният път изпълваше небосвода подобно на светеща развита пружина от часовник. Лунният сърп ги следваше над тъмните силуети на крайпътните дървета в техния бяг на юг през Палмира, Нюпорт, Питсфийлд, Бентън, Клинтън. Колата предеше лекичко, едва ли не беззвучно на нежния фон от музика на Хайдн, която се лееше тихо от четирите говорителя на стереоуредбата.