2
Хърб тръгна насреща им от другия край на коридора и Джони забеляза, че баща му е в старите си панталони, с обувки на бос крак и горнище на пижама. Веднага можеше да се види колко неочаквано бе станалото. Можеше да се научи много повече, отколкото на Джони му се искаше да знае.
— Сине — продума Хърб.
Изглеждаше някак смален. Опита се да продължи, но не му се удаде. Джони го прегърна и Хърб избухна в сълзи. Разрида се, заровил лице в ризата на сина си.
— Татко! Успокой се, татко, стига.
Хърб сложи ръце на раменете му и продължи да плаче. Уейзак се извърна и заразглежда картините по стените — безлични акварели от местни художници.
Хърб започна да се съвзема. Избърса с ръкав очи и каза:
— Виж на какво приличам в тази пижама! Имах достатъчно време да се преоблека, докато чакахме линейката. Сигурно не съм се сетил. Явно оглупявам с годините.
— Не е така.
— Кой знае — сви рамене той. — Както виждам, твоят приятел докторът те е докарал. Много любезно от ваша страна, доктор Уейзак.
— Нищо не ми струваше.
Джони и баща му се отправиха към малката чакалня и седнаха.
— Татко, тя…
— Тя си отива. — Хърб изглеждаше вече по-спокоен. — В съзнание е, но си отива. Все за тебе пита, Джони. Мисля, че стиска душа само за да те види.
— Аз съм виновен! За всичко съм ви…
Болката в ухото го изненада и Джони зяпна изумено баща си. Хърб му бе стиснал и здравата извил ухото. На̀ ти сега смяна на ролите с хлипащия на рамото му баща! Добре познатото извиване на ухото бе наказание, което Хърб пазеше за най-тежки провинения. Джони не си спомняше да бяха му извивали ухото, откакто тринадесетгодишен си бе позволил да се позабавлява със стария им „Рамблър“. Без да иска, беше натиснал съединителя, таратайката потегли безшумно по нанадолнището и се блъсна в бараката в задния им двор.
— Да не съм чул повече такова нещо!
— За бога, татко!
Хърб го пусна, стиснал устни, за да прикрие усмивчицата, която напираше да затрепти по ъгълчетата на устата му.
— Забравил беше как ти дърпаха ушите, а? И смяташе, че аз също ще забравя? Не си познал, Джони!
Джони все още се взираше втрещен в баща си.
— Да не си посмял да се осъждаш!
— Но тя е гледала онова проклето…
— Филмче в новините, вярно. Беше на върха на щастието, гореше от възбуда… после падна на пода, бедната, а устата й се отваряше и затваряше, сякаш бе риба на сухо. — Хърб се наведе по-близко до сина си. — Докторът не иска да ми каже честно как стоят нещата, но започна да ми говори за „героични усилия“. Казах му да не го усуква. Тя също си има своя грях, Джони. Беше си въобразила, че може да отгатва мислите на самия господ. Така че не трябва да се осъждаш за нейната грешка. — Сълзите отново заблестяха в очите му. Гласът му стана дрезгав. — Бог ми е свидетел, че цял живот съм я обичал, а напоследък това не беше много лесно. Може би така ще е най-добре.
— Мога ли да я видя?
— Да, тя е в стая 35, в дъното на коридора. Там те чакат, чака те и тя. Само едно ми обещай, Джони: съгласявай се с нея, каквото и да ти каже. Не я оставяй… да умре с мисълта, че всичко е било напразно.
— Няма. — Той помълча. — Ще дойдеш ли с мен?
— Не сега. Може би по-късно.
Джони кимна и закрачи по коридора. Осветлението бе намалено за нощта. Краткият миг сред меката, ласкава лятна нощ сега изглеждаше безкрайно далечен, затова пък кошмарните му видения от пътуването с колата бяха станали почти реални.
Стая 35. На вратата имаше малка картичка с надпис: ВЕРА ХЕЛЪН СМИТ. Беше ли знаел, че средното име на майка му е Хелън? Сигурно го е знаел, макар сега да не си спомняше. Затова пък колко други работи си спомняше: как през един слънчев летен ден на плажа в Олд Орчард засмяна и щастлива тя му носи блокче сладолед, увито в носната й кърпа. Как играят с майка му и баща му комар „на ужким“. После, когато религиозната лудост я прихвана, тя не позволяваше да се внасят карти в къщата — дори за табланет. Как го ужилва пчела и той притичва при нея като дере гърлото си в рев. Тя го целува по издутината, измъква жилото с пинсети и превързва раната с парцалче, напоено със сода за хляб.
Той бутна вратата и влезе. Вера представляваше някаква неясна купчинка в леглото и Джони си помисли: „Точно така трябва да съм изглеждал и аз.“ Над нея се бе надвесила сестра, която й мереше пулса. Тя вдигна глава, когато вратата се отвори, и слабата светлина от коридора блесна върху очилата й.
— Вие синът на мисис Смит ли сте?
— Да.
— Джони? — Гласът й се разнесе от купчинката в леглото, придружен от сухото, глухо потракване на смъртта подобно на шепа камъчета в празна кратуна. От този глас — да му прости бог — го полазиха мравки по гърба. Той се приближи към леглото. Лявата страна на лицето й бе сгърчена в озъбена гримаса. Ръката върху чаршафа бе деформирана в хищен гърч. „Инсулт — помисли си той. — Дето му викат старите хора — удар. Да, това е по-подходящо. Така и изглежда, все едно, че здравата са я ударили.“