— Ти ли си, Джон?
— Аз съм, мамо.
— Джони, ти ли си?
— Да, мамо.
Той се приближи, още малко и си наложи да хване костеливата й, сгърчена ръка.
— Искам си моя Джони! — проточи раздразнено тя.
Сестрата го изгледа със съжаление и на него му се прииска да смаже с юмрук погледа й.
— Бихте ли ни оставили сами? — попита той.
— Не би трябвало, докато…
— Хайде, хайде, тя ми е майка и искам да остана сам с нея — разсърди се Джони. — Нещо да кажете?
— Хъм…
— Дай ми сока, татенце — изхриптя майка му. — Мога да изпия цяла кана.
— Няма ли да се пръждосаш? — изрева Джони на сестрата. Беше го обзела ужасна тъга, но той не можеше да определи коя най-вече бе причината й. Подобно на водовъртеж тя го влечеше надълбоко в тъмнината.
Сестрата излезе.
— Мамо! — Джони приседна до нея. Това странно чувство за повторение, за връщане назад във времето, не го напускаше. Колко ли пъти тя се бе навеждала така над неговото легло, бе държала, може би, сухата му ръка и му бе говорила? Спомни си онези мигове извън времето, когато стаята му бе изглеждала тъй близка през тънката плацентна ципица и майка му бе буботила забавено някакви безсмислени звуци право в лицето му. — Мамо — повтори той и целуна грабливите щипци, заменили ръката й.
— Дай ми пироните. Аз мога да го направя. — Лявото й око бе сякаш замръзнало в орбитата си. Другото се въртеше лудешки като на застрелян в корема кон. — Искам Джони.
— Мамо, тук съм.
— Джо-ни! Джо-ни! ДЖО-НИ!
— Мамо — молеше се той, уплашен, че сестрата може да се върне.
— Ти… — Гласът й секна и главата й се помръдна малко към него. — Наведи се насам да те видя — прошепна тя.
Той я послуша.
— Ти дойде. Благодаря ти, благодаря ти. — От здравото й око закапаха сълзи, а неподвижното, на парализираната от удара страна, остана изцъклено безстрастно към тавана.
— Разбира се, че ще дойда.
— Аз те видях — продължи да шепне тя. — С каква сила те е надарил господ, Джони! Нали ти казвах? Нали ти го казвах?
— Да, каза ми.
— Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони. Не се крий в пещера като пророк Илия, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне. Не прави това, Джон.
— Няма. — Той държеше сгърчената ръка. Главата му се цепеше.
— Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони. Хубаво да го запомниш.
— Добре.
— Запомни го! — кресна тя и той помисли: „Тя пак се върна в безумния си свят.“ Но не беше тъй. Или поне с нищо не беше по-безумна, отколкото през цялото време след събуждането му от комата.
— Вслушвай се и чакай да ти се яви тихият вътрешен глас!
— Добре, мамо, ще чакам.
Главата й помръдна едва-едва на възглавницата и — ако не се лъжеше — тя се усмихна!
— Предполагам, че ме мислиш за луда. — Тя извърна още малко глава, тъй че да може да го гледа право в очите. — Но това няма значение. Ти ще разпознаеш гласа, когато го чуеш. Ето какво трябва да правиш тогава. Този глас е говорил и на Иеремия, на Даниил, на Амос и на Аврам. Ще се яви и на теб. Ще ти проговори. И когато това стане, Джони… изпълни дълга си!
— Добре, мамо.
— Каква сила — промърмори тя. Гласът й ставаше все по-гъгнещ и неясен. — Каква сила ти е дарил бог… Знаех го… Винаги съм го знаела… — Гласът й се изгуби. Здравото й око се затвори. Другото бе вперено невиждащо в далечината.
Джони поседя при нея още пет минути и стана да си ходи. Ръката му бе на дръжката на вратата и той вече я отваряше, когато сухият й, пресеклив глас го сепна с неумолимо заповеден тон.
— Изпълни дълга си, Джон.
— Добре, мамо.
Това бяха последните думи, които той й каза. Тя умря в 8,05 часа сутринта на двадесети август. Някъде на север от тях Уолт и Сара Хазлет спореха относно Джони и едва не се скараха. Някъде на юг Грег Стилсън се бе заел да вкара в правия път една сополива дървена глава.
ГЛАВА XIII
1
— Ти не разбираш — обясняваше с безкрайно търпение в гласа Грег Стилсън на момчето във вътрешната приемна на полицейския участък в Риджуей. Голо до кръста, то седеше килнато назад върху мек сгъваем стол и отпиваше по малко от бутилка с пепси кола. Усмихваше се снизходително на Грег Стилсън — явно не разбираше, че той никога не се повтаря повече от два пъти. Бе проумяло, че в стаята има един чистопробен задник, само не му беше ясно кой от двамата е такъв.