— Ти си луд! — възкликна племенникът на Джордж Харви и отново извика, този път по-силно: „ПОМОЩ!“
— Може и да съм. Може. Но онова, което ще трябва сега да установим с тебе, моето момче, е кой именно е чистопробният задник. Ясно ли е?
Той наведе очи към бутилката пепси в ръката си, замахна неочаквано и я удари злобно в ръба на стоманения шкаф. Разлетяха се парчета и когато видя разпиляните по пода стъкла и острозъбото гърло на бутилката в ръката на Грег насочено срещу гърдите му, момчето закрещя. Джинсите, които се бяха изтъркали между краката му почти до бяло, внезапно потъмняха. Лицето му посърна като стар пергамент. Грег се запъти към него, стъклата захрущяха под тежките обувки, които той носеше зиме и лете, и момчето се притисна в ужас към стената.
— Когато излизам навън, аз си слагам бяла риза. — Грег се бе ухилил и зъбите му се белееха. — Понякога си връзвам и връзка. Когато ти излизаш, обличаш някакъв парцал, на който са написани мръсотии. Тъй че, рожбо, кой тук е задникът?
Племенникът на Джордж Харви изхленчи нещо неразбрано. Изцъклените му очи нито за миг не се откъсваха от стъклените кинжали, които стърчаха от счупената бутилка в ръката на Грег.
— Аз си стоя тук сух и на висота — Грег се приближи още мъничко, — а на теб ти се стича пикня по крачолите и ти пълни обувките. Тогава кой е задникът?
Той направи лъжливо движение с бутилката към потната гола диафрагма на момчето и то заплака. „Такива сополанковци като този разкъсват на две страната — помисли си Грег. Гъстото вино на яростта бръмчеше и кръжеше в главата му. — Миризливи, посрани, подли, ревливи задници като този.“
„Но само не го пребивай… не си разбивай бъдещето!“
— Аз говоря като човек — продължи Грег, — а ти, момче, квичиш като прасе в помийна яма. Кой от двама ни тогава е задникът?
Той отново замахна със счупената бутилка. Един от острите като игли стъклени зъби закачи кожата на момчето точно под дясната му гръд и оттам се стече малка кървава сълза. Момчето зави.
— Щом те питам — поде пак Грег, — ще трябва да отговориш, както отговаряш на професорите си. Кой тук е задникът?
Момчето подсмъркна нечленоразделно.
— Отговаряй, ако искаш да издържиш този изпит — заповяда Грег. — Ще ти разпилея червата по пода, малкия! — И в този момент той бе готов да изпълни заканата си. Бе му невъзможно да гледа направо в набъбващата капка кръв — погледнеше ли я, щеше да му причернее и тогава нямаше да го интересува племенник ли е момчето на Джордж Харви, или не. — Та кой е задникът?
— Аз! — Момчето захлипа като малко дете, което се страхува от караконджовци, от Торбалан, скрит зад вратата на килера в злокобния нощен час.
Грег се усмихна. Болката в главата му заблъска с нова сила.
— А, това никак не е зле, значи! Като начало. Макар че има още какво да се желае. Искам да кажеш: „Аз съм задник.“
— Аз съм задник — изхълца момчето. От носа му провисна дебел сопол. То го обърса с опакото на ръката си.
— Сега искам да кажеш: „Аз съм чистопробен задник.“
— Аз… аз съм чистопробен задник.
— Сега остава да кажеш само още едно нещо и може би ще приключим. Кажи: „Благодаря ви, че изгорихте тази мръсна фланелка, господин кмете Стилсън.“
Вече му се видя краят и момчето изгаряше от нетърпение да повтори.
— Благодаря, че изгорихте тази мръсна фланелка.
С мълниеносно движение Грег прекара назъбеното стъкло отляво надясно по мекото коремче на момчето, оставяйки кървава диря. Съвсем повърхностно бе одраскал кожата, но момчето се разрева, като че ли го бяха погнали всичките дяволи от ада.
— Забрави да кажеш „господин кмете Стилсън“. — В този момент нещо сякаш се пречупи и Грег дойде на себе си. Болката в главата го блъсна с един прощален смазващ удар точно между очите и изчезна. Той изгледа тъпо гърлото от бутилка в ръката си, неуверен откъде се бе взело. Ама че глупащина! За малко да прати всичко на вятъра заради едно идиотско хлапе.
— Господин кмете Стилсън! — пищеше момчето, напълно обезумяло от ужас. — Господин кмете Стилсън! Господин кмете Стилсън! Господин кмете Стил…
— Много добре.
— … сън! Господин кмете Стилсън! Господин кмете…
Грег го зашлеви силно през лицето и момчето удари главата си в стената. То млъкна, с широко отворени, невиждащи очи.
Грег дойде съвсем близо до него. Пресегна се и го стисна с две ръце за ушите. Издърпа главата му към себе си, докато носовете им се допряха. Между очите на двамата нямаше и сантиметър.
— Чичо ти е влиятелен човек в този град — заговори тихо Грег, като стискаше, сякаш бяха дръжки, ушите на момчето. Грамадните кафяви очи на младежа бяха плувнали в сълзи. — Аз също съм сила, сега раста, но не мога да се меря с Джордж Харви. Той е роден и израснал тук и тъй нататък. Та ако разкажеш на чичо си какво ти се е случило при мен, той може да реши да унищожи кариерата ми в Риджуей.