Това шалче принадлежеше на брат ми, който изчезна при един риболовен излет през 1969 г. Дълбоко съм убедена, че все още е жив. Кажете ми: къде е сега?
Това червило е от тоалетната масичка на жена ми. Мисля, че ми изневерява, но не съм сигурен. Кажете ми има ли си любовник?
Това е гривната с името на сина ми. Той вече не се прибира вкъщи след училище, шляе се до невъзможни часове. Полудяла съм от тревога. Кажете ми е какво се занимава?
Някаква жена от град Шарлот, Северна Каролина — бог знае как бе научила за него при положение, че пресконференцията от август не бе отразена от общонационалните средства за масова информация — му изпрати парче овъглено дърво. Къщата й изгоряла до основи, се обясняваше в писмото, и в пламъците загинали съпругът и две от петте й деца. Пожарникарите от Шарлот й казали, че злополуката била причинена от късо съединение, но тя просто не можела да приеме това обяснение. Без съмнение къщата е била подпалена от някой злодей. Искаше от Джони да подържи приложената обгорена реликва и да й съобщи името на виновника, че да натикат чудовището в затвора и там да изгние до края на дните си.
Джони не отговори на нито едно от писмата и върна по пощата всички предмети, дори овъгленото дърво, за своя сметка и без коментар. Наистина той докосна някои. Като правило, в което се включваше и почернялото от огъня парче от дървената ламперия на покрусената жена от Шарлот, те не му говореха абсолютно нищо. Но при допира до няколко му се явиха всяващи смут видения, все едно че сънуваше наяве. Това бяха главно мимолетни проблясъци: ще възникне някаква картина и след секунди ще изчезне, без да остави определена представа, а само едно особено усещане. Но в един случай…
Случаят с шалчето, изпратено от жената, която се надяваше да узнае какво е станало с брат й. Шалчето бе бяло, плетено и по нищо не се отличаваше от милиони други като него. Но като го взе в ръце, Джони изведнъж почувствува как реалността на бащината му къща се стопява, а звукът от телевизора в съседната стая се усилва и затихва, усилва и затихва и накрая се превръща в сънливото жужене на мушички в летен ден и далечния ромон на вода.
Горски аромати в ноздрите му. Зелени стълбове слънчева светлина се процеждат през короните на грамадни вековни дървета. През последните три часа земята под краката му бе станала мочурлива, тинеста, почти като в тресавище. Беше се изплашил, доста се бе изплашил, но не губеше ума си. Ако човек се заблуди в неизбродимите дебри на севера и се паникьоса, могат направо да започват да му изсичат надгробния паметник. Продължаваше да се движи на юг. Вече два дни, откакто се бе отлъчил от Стив, Роки и Логан. Бяха разположили бивака си близо до
(името щеше да остане в тайна — беше в мъртвата зона)
някакво поточе, където ловяха пъстърва. За всичко си беше виновен сам. Напил се бе като свиня.
И сега виждаше раницата си, подпряна на някакво старо, обрасло в мъх повалено дърво, с изсъхнали бели клонки, които стърчаха тук-там из зеленината като кости. Да, виждаше раницата си, но не можеше да иде при нея, защото бе мръднал няколко метра встрани да пусне една вода и бе нагазил в някаква ужасна кал, стигаща почти до кончовете на скъпите му (купени от магазин на Л. Л. Бийнс) ботуши. Направи опит да се върне назад, да намери по-сухо място, където да си свърши работата, но не можа да се измъкне. Не можа да се измъкне, защото това, в което бе нагазил, не беше кал. Беше… нещо друго.
Стоеше си и напразно търсеше с поглед за какво да се хване. Беше готов да избухне в смях от идиотизма на положението, в което бе изпаднал: да търси къде да пусне една вода, а вместо това да се навре в плаващ пясък.
Стоеше си, отначало уверен, че твърдата почва не може да бъде кой знае колко надълбоко — в най-лошия случай щеше да потъне до малко над кончовете на ботушите си и когато намереше останалите, щеше да има още нещо за разказване.
Стоеше си и истинската паника го обзе едва когато пясъкът запълзя неумолимо нагоре по коленете му. Тогава взе да се мята и дърпа, забравил, че щом си имал глупостта да попаднеш в плаващ пясък, трябва да стоиш абсолютно неподвижно. Мигом плаващият пясък се надигна до пояса и после до гърдите му, като го всмукваше подобно на грамадни кафяви устни и не му даваше да диша. Развика се, но никой не дойде. Никой, освен една охранена кафява катерица, която се прокрадна по ствола на обраслото с мъх повалено дърво, настани се върху раницата му и се вторачи в него с лъскавите си, черни очи.
Вече бе хлътнал до шия и ноздрите му се пълнеха с наситената, кафява миризма на пясъка, който с убийствена неумолимост продължаваше да изтласква въздуха от дробовете и да превръща виковете му в едва доловимо, задъхано писукане. Наоколо летяха птички, стрелкаха се, чуруликаха, вдигаха глъчка. От короните на дърветата се спускаха стълбове светлина като зеленясала мед, а плаващият пясък се качи над брадата му. Сам! Щеше да умре сам! Отвори уста за последен, прощален вик, но остана ням, защото в устата му нахлу пясък, потече по езика му, посипа се на тънки като лентички струйки през зъбите му — сега той поглъщаше плаващия пясък — и викът му бе завинаги погребан.