Той сложи месото във фурната, отиде във всекидневната, включи телевизора и пак го изключи. Седна и се замисли за Сара. „Бебето — изведнъж му хрумна. — Бебето ще ни пази, ако дойде рано.“ Значи нямаше страшно. Защитата бе бетон.
И все пак Джони не можа да се успокои и да престане да размишлява надълго и нашироко.
2
Тя пристигна на другия ден в дванадесет и четвърт с едно пъргаво червено „Пинто“, което вкара в двора и паркира пред къщата. Излезе от колата — висока и красива, с развени от лекия октомврийски ветрец тъмноруси коси.
— Здравей, Джони! — извика тя и махна с ръка.
— Сара!
Той слезе да я посрещне. Тя повдигна лице и той докосна с устни бузата й.
— Чакай да измъкна императора! — Сара отвори вратата към мястото до шофьора.
— Да ти помогна ли?
— Неее, ние двамата се справяме чудесно, нали, Дени? Хайде, майче.
Със сръчни движения Сара разкопча коланите, с които бе привързан към седалката един малък дундьо. Тя го вдигна на ръце. Дени заоглежда двора с диво любопитство и настойчивост, после погледът му попадна на Джони и се закова. Детето се усмихна.
— Гус! — каза то и размаха ръчички.
— Май иска да го гушнеш — преведе Сара. — Като никога. Той е бащичко, републиканец, много е резервиран. Искаш ли да го вземеш?
— Разбира се — отвърна Джони малко неуверено.
Сара се засмя.
— Не се бой, няма да се счупи, нито пък ще го изпуснеш — успокои го тя и му връчи Дени. — А и да го изпуснеш, сигурно ще отскочи като гумена топка. Ужасен шишко!
— Ика оши ино! — Дени обви безгрижно ръчичка около врата на Джони и погледна доволно майка си.
— Чудна работа! — удиви се Сара. — Той никога не се е привързвал към хората, както… Джони? Джони?
Смесица от най-различни чувства се надигна в Джони, сякаш го заля мека, топла вълна, когато бебето го прегърна през врата. Нямаше нищо тъмно, нищо тревожно. Всичко бе много просто. В мислите на бебето не съществуваше понятие за бъдеще. Не съществуваше чувство за тревога. Нито чувство за преживяно нещастие. Нито думи, а само ярки представи: топлина, чистота, майката, собствената му личност.
— Джони? — Тя го гледаше уплашено.
— Да?
— Наред ли е всичко?
Пита за Дени, сети се той. Наред ли е всичко с Дени? Виждаш ли нещо лошо? Някакви неприятности?
— Всичко е наред — увери я той. — Можем да влезем вътре, но аз обикновено дремя на терасата. И без това съвсем скоро ще има по цял ден да се въртим около печката.
— На терасата е идеално. А и на Дени му се иска да поразгледа двора. Казва, че е чудесен. Нали, бебчо? — Тя разроши косата му и Дени се изкиска.
— Няма ли да му стане нещо?
— Няма, освен ако не се опита да глътне някоя от онези трески.
— Цепих дърва — обясни Джони и сложи Дени на земята тъй внимателно, сякаш бе старинна китайска ваза. — Много полезно упражнение.
— Как се чувствуваш със здравето?
— Мисля — заяви Джони, като си спомни как преди няколко дни бе блъснал Ричард Дийс, — че по-добре не би могло да се очаква.
— Чудесно. Когато се видяхме миналия път беше доста отчаян.
Джони кимна.
— Операциите.
— Джони?
Той я погледна и отново изпита онази странна смесица от желание, чувство за вина и нещо като очакване с цялото си същество. Тя се взираше открито в очите му.
— Да?
— Опомняш ли си… за венчалния ми пръстен?
Той кимна утвърдително.
— Там беше. Където каза. Аз го изхвърлих.
— Така ли? — Той не беше много учуден.
— Изхвърлих го и скрих от Уолт. Не мога да обясня защо. И не мога да го забравя — все ме тревожи.