— Моля, не се безпокойте толкова за мене, аз ще мина после — казваше Чичиков.
— Не, Павел Иванович, не, вие сте ми гост — думаше Манилов, който показваше с ръка към вратата.
— Не се затруднявайте, моля, не се затруднявайте, мили, минете — думаше Чичиков.
— Не, вие ще ме извините, няма да допусна да мине подир мен такъв приятен, образован гост.
— Защо пък образован?… Моля, влезте!
— Хайде, благоволете вие да влезете.
— Че защо пък?
— На, затова пък! — каза с приятна усмивка Манилов.
Най-после двамата приятели влязоха във вратата с раменете си напред и малко се попритиснаха един друг. Позволете ми да ви представя моята жена — каза Манилов — Душке, Павел Иванович!
Чичиков наистина видя една дама, която не беше забелязал, когато се кланяше при вратата с Манилов. Тя беше хубавка, облеклото й приличаше. Добре й стоеше бледоцветният халат от копринена материя, тънката и малка китка на ръката й бързо хвърли нещо на масата и сви батистена кърпичка с везани ъгли. Тя стана от канапето, на което седеше. Чичиков не без удоволствие се приближи да целуне ръката й. Госпожа Манилова каза, като изговаряше р малко гърлено, че той много ги зарадвал със своето пристигане и че не се минавало ден мъжът й да не си спомни за него.
— Да — додаде Манилов, — тя постоянно ме питаше: „Че какво стана твоят приятел та не иде?“ — „Почакай, душке, ще дойде“. А ето и вие най-сетне ни удостоихте със своето посещение. Й такова наистина наслаждение ни доставихте, — просто майски ден, празник на сърцето…
Чичиков, като чу, че работата дойде вече до празник на сърцето, дори се смути малко и отговори скромно, че той няма нито прочуто име, нито дори значителен чин.
— Вие имате всичко — прекъсна го Манилов със същата приятна усмивка, — всичко имате, дори и нещо повече.
— Как ви се видя нашият град? — подзе госпожа Манилова. — Приятно ли прекарахте там времето?
— Много хубав град, прекрасен град — отговори Чичиков, — и времето прекарах много приятно; обществото е най-приветливо.
— Ами как ви се видя нашият губернатор? — попита Манилова.
— Нали той е препочтен и прелюбезен човек? — прибави Манилов.
Съвършена истина — отговори Чичиков, — препочтен човек. И как е усвоил своята длъжност, как я разбира! Трябва да пожелаем да има повече такива хора!
Как той може ей тъйнака, знаете, да приеме всекиго, да спази деликатност в своите постъпки — додаде Манилов с усмивка и от удоволствие съвсем замижа като котарак, погъделичкан зад ушите с пръсти.
— Много приветлив и приятен човек — продължи Чичиков, — и какъв майстор! Аз дори съвсем не предполагах това. Колко хубаво везе той разни домашни работи! Той ми показа една кесия — собствено негово изделие: рядко дама може тъй изкусно да бродира.
— А пък вицегубернаторът, какъв мил човек, нали? — каза Манилов, като пак примижа малко.
— Много, много достоен човек — отговори Чичиков.
— Ами позволете, как ви се видя полицейският началник? Нали е много приятен човек?
— Извънредно приятен и какъв умен, какъв начетен човек! У тях играхме на вист заедно с прокурора и председателя на палатата до най-късни петли. Много, много достоен човек!
— Е, ами какво е мнението ви за жената на полицейския началник? — запита Манилова. — Нали е прелюбезна жена?