Още по-мъчно се справяше той със селянките. Те постоянно вземаха позволение да се отлъчват от господарската работа, оплаквайки се, че ангарията им била тежка. Чудно нещо! Той бе унищожил съвсем всякакъв принос на платна, плодове, гъби и орехи, наполовина им бе намалил другите работи, мислейки, че жените ще използуват това време за домакинството си, ще позакърпят, ще облекат мъжете си, ще увеличат зеленчуковите градини. Но излезе съвсем друго. Безделие, боеве, клюкарства и всякакви свади се започнаха между прекрасния пол, такива, че мъжете им току идеха при него с молби: „Господарю, укроти моята бясна жена! Тя е същински дявол — мира не ми дава!“
Той искаше с болка на сърце да се залови със строгост, но как да бъде строг? Селянката дохождаше така безпомощна, тъй се разпискваше пред него, беше така немощна и болна, такива мръсни и отвратителни дрипи навличаше; пък отде ги намираше, господ я знае. „Махай се, махай се само от очите ми! Господ да те съди!“ думаше сиромахът Тентетников и тутакси подир това виждаше как болната, щом излезеше от портата, се счепкваше със съседката за някоя ряпа и тъй й намляваше хълбоците, както никой здрав мужик.
Той намисли да опита и отвори някакво училище за тях, ала от това излезе такава глупост, щото той обори глава; по-добре беше да не е помислювал! Какво училище! Никой нямаше и време: още от десетгодишна възраст момчето биваше помагач във всички работи там се и възпитаваше… В съдийските дела и разследвания всички юридически тънкости, които бе слушал от професорите-философи, излязоха за нищо негодни. И едната страна лъже, и другата лъже, и само дяволът моя да ги разбере! И той видя, че простото познаване на човека е по-потребно от тънкостите на юридическите и философски книги; той видя, че нему не достига нещо, а какво именно не му достига — господ знае. И се случи онова, което се случва много често: нито мужикът разбра господаря, нито господарят — мужика: и мужикът се показа откъм лошата си страна, и господарят откъм лошата страна. И усърдието на помешчика — [охладня]. Във време на полските работи той присъствуваше без внимание. Коси ли тихо звънтяха в ливади, сено ли пластиха в купи, снопи ли трупаха на кладни, наблизо ли се вършеше някоя селска работа — очите му гледаха далече; далеко ли се вършеше работата — очите му търсеха по-близки предмети или гледаха настрани някакъв завой на реката, по бреговете на която крачеше червеноклонест, червенокрак рибар, разбира се — птица, а не човек. Те гледаха любопитно как [тоя рибар], като уловеше край брега някоя риба, я държеше напреко в клъвката и си, сякаш мислеше дали да я глътне, или да не я глътне, загледан в същото време втренчено надолу по реката, дето татък, далече, се белееше друг рибар, още неуловил риба, но впил поглед в оня рибар, който бе вече уловил. Или пък със съвсем зажумели очи и с дигната нагоре, към небесните пространства, глава, той дълго се упойваше от аромата на нивите и се захласваше в плановете на въздушното певческо население, когато то от всякъде, от небето и от земята, се съединяваше в един съзвучен хор, без да си пречат един на друг. В ръжта пъдпъдък се обажда, в тревата крескач крещи [над него], прехвръквайки, конопарчета мъркат и хвърчат, бекасин, дигнат във въздуха, блее, чучулига, изчезвайки в светлината, чурулика и като звук на тръби се раздава къркането на жерави, които нареждат в триъгълници своите върволици високо в небесата. Кънти, превърната в звуци, цялата околност… Творецо! Колко е още прекрасен твоят свят в самотен кът, в село, далеч от противните широки друмища и градове! Но и това почна да му омръзва. Скоро той съвсем престана да ходи по нивите, заседна в стаите си, отказа се да приема дори управителя на доклад.
Случваше се по-рано някой от съседите да намине у него — или хусар-поручик в оставка, цял опушен от тютюн, или пък недоучил се студент с крайни убеждения, набрал мъдрост от съвременни брошури и вестници. Ала и това почна да му омръзва. Разговорите им взеха да му изглеждат някак повърхностни, европейски, свободната обноска с потупване по коляно, а също низкопоклонничеството и волността взеха да му се виждат безцеремонни и прекалено откровени. Той реши да прекъсне познанствата си с всички и извърши това дори доста рязко. Именно когато най-приятният във всички повърхностни разговори представител на изчезващите вече днес полковници-брандери и заедно с това водач на зараждащия се нов начин на мислене — Варвар Николаевич Вишнепокромов — дойде у него с намерение да се наговори до насита, като зачекне и политиката, и философията, и науката, и литературата, и морала, и дори състоянието на финансите в Англия, той прати да му кажат, че го няма в къщи и в същото време има непредпазливостта да се покаже на прозореца. Гостът и домакинът срещнаха погледите си. Единият, разбира се, измърмори през зъби „говедо!“, другият също му изпрати ядосан нещо като „свиня“. С това се свършиха отношенията му. Оттогава никой вече не наминаваше у него.