Болезнено чувство се изписа върху благородното, мило лице на момата. „Ах, татко! Не разбирам как можеш да се смееш! От тия безчестни постъпки мене ме обзема тъга и нищо повече. Когато виждам, че някои явно, пред очите на всички, вършат измама и хората не ги наказват с всеобщо презрение, не знам какво става с мене, ставам сърдита, дори лоша: мисля, мисля…“ И насмалко щеше сама да заплаче.
— Само, моля ти се, не се сърди на нас — рече генералът. — Ние съвсем не сме виновни за това. Нали? — каза той, като се обърна към Чичиков. — Целуни ме и си иди в стаята. Аз ей сега ще почна да се обличам за обяда. А ти — каза той, като погледна Чичиков в очите, — надявам се, ще останеш у мене да обядваш?
— Ако само ваше превъзходителство…
— Без чинове, какви са тия приказки? Аз мога още, слава богу, да нахраня човека. Чорба има.
Като разпери сръчно двете си ръце във въздуха, Чичиков признателно и почтително направи с глава поклон надолу, тъй че за късо време всички предмети в стаята се скриха от погледа му и той можеше да види само носовете на собствените си чепици. След като постоя малко в това почтително положение и дигна пак главата си нагоре, той не видя вече Улинка. Тя бе изчезнала. На нейно място се бе появил един великан-камердинер с буйни мустаци и бакенбарди и със сребърен леген и кани в ръцете.
— Ти ще ми позволиш да се облека пред тебе, нали?
— Не само да се облечете, ами можете да извършите пред мене всичко, каквото, обича ваше превъзходителство.
Генералът съблече халата си с една ръка, засука ръкавите на богатирските си ръце и почна да се мие, пръскайки и пуфтейки като патица. Вода и сапун хвърчаха на всички страни.
— Обичат, обират наистина, хората обичат насърчението — каза той, като изтриваше от всички страни шията си. — Погали го, погали го! Зер без насърчение няма и да краде! Ха, ха, ха!
Чичиков беше в неизразимо настроение. Изведнъж го налетя вдъхновение. „Генералът е весел и добър човек — я да се опитам!“ — каза си той на ума и като видя, че камердинерът с легена излезе, извика:
— Ваше превъзходителство, понеже сте тъй добър към всички и внимателен, имам към вас една крайна молба.
— Каква?
Чичиков се озърна наоколо.
— Имам, ваше превъзходителство, един грохнал, престарял вуйчо, който притежава триста души селяни и две хиляди… и освен мен няма друг наследник. Поради старост той сам не може да управлява имението си, но и на мене не го отстъпва. И каква странна причина навежда! „Аз, каже, внука си не познавам, той може да е развейпрах. Нека ми докаже, че е надежден човек: нека спечели, каже, първом сам-самичък триста души, тогава ще му дам и моите триста души.“
— Че как, [той] значи, ще да е някой съвсем глупав? — попита генералът.
— Нека си бъде глупав, това е за него си. Но моето положение, ваше превъзходителство! Старецът се е свързал с някаква си икономка, а пък икономката има деца. Много ме е страх, че цялото имение ще отиде на тях.
Обезумял е твоят глупав вуйчо и нищо повече — рече генералът. — Само че аз не виждам с какво мога тука да ти помогна? — каза той, като гледаше учудено Чичиков.
— Аз ето какво съм намислил. Ако вие, ваше превъзходителство, ми продадете всички мъртви души от своето село в такъв вид, като да са живи, с продавателно, тогава ще мога да представя това продавателно на стареца и той ще ми даде наследството.
Сега генералът избухна с такъв смях, с какъвто надали някога се е смял човек. Както стоеше, тъй се тръшна той в едно кресло. Метна си главата назад и насмалко не се задави. Цялата къща се разтревожи. Изтърча камердинерът. Дъщеря му се притече изплашена.
— Татко, какво ти стана? — попита тя със страх, като го гледаше с недоумение в очите.
Ала генералът дълго не можа да издаде никакъв звук.
— Нищо, мила моя, не бой се. Върви си в стаята; ние ей сега ще дойдем да обядваме. Бъди спокойна. Ха, ха, ха!
И като се задъхва на няколко пъти, генералският смях избухна с нова сила, носейки се от антрето до последната стая.
Чичиков беше в безпокойство.
— Вуйчото, вуйчото! Какъв нос ще му направиш! Ха, ха, ха! Вместо живи ще получи мъртъвци! Ха, ха!
„Пак го прихванаха! Я го виж ти, какъв гъдел имал!“
— Ха, ха, ха! — продължаваше генералът. — Ама че магаре бил! Дошло му пък на ум такова искане: „Нека първом сам самичък от нищо спечели триста души, че тогава ще му дам триста души!“ Та той е цяло магаре!
— Магаре е, ваше превъзходителство.
— Ама и твоята хитрост — да почерпиш стареца с мъртви — бива си я! Ха, ха, ха! Какво не бих дал само да видя как ще му поднесеш продавателното за тях. Ами какъв е той? Как изглежда? Много ли е стар?