— Чувай, любезни! Колко селяни у нас са умрели, откак сме дали преброителния списък?
— Че как колко? Мнозина умряха оттогава — отговори управителят и при това хълцукна, като затули леко устата си е ръка по подобие на щит.
— Да вярно, и аз сам тъй мислех — подзе Манилов, — именно, твърде много измряха. — Сега той се обърна към Чичиков и добави: — Вярно, твърде много.
— А като колко например на брой? — попита Чичиков.
— Да, колко на брой? — подзе Манилов.
— Че как да кажа на брой? Не се знае колко души са умрели: никой не ги с броил.
— Да именно — каза Манилов, като се обърна към Чичиков, — и аз тъй мислех, голяма е смъртността: никак не се знае колко души са умрели.
— Ти вземи, че ги преброй, моля ти се — каза Чичиков на управителя, — и направи едно подробно списъче на всичките поименно.
— Да, на всичките поименно — каза Манилов.
— Управителят рече: „Слушам!“ и си излезе.
— Ами поради какви причини ви трябва това? — запита Манилов, след като си отиде управителят.
Тоя въпрос като че затрудни госта: на лицето му се изписа някакво напрегнато изражение, от което той дори се изчерви — напрягане да изрази нещо, което не съвсем се подчиняваше на думите.
И наистина Манилов най-после чу такива странни и необикновени неща, каквито човешки уши още никога не бяха чували.
— Питате по какви причини ли? Причините са ето какви: аз бих искал да купя селяни… — проговори Чичиков, заекна и не довърши думата си.
— Но позволете да ви попитам — каза Манилов: — как желаете да купите селяни, със земя или просто за преселване, т.е. без земя?
— Не, не че искам същински селяни каза Чичиков, — аз искам да имам мъртви…
— Как казахте? Извинете… аз май недочувам, та ми се счу една много странна дума…
— Аз смятам да купя мъртви, но които да се числят в списъците като живи — каза Чичиков.
Манилов тутакси изтърва на пода чибука с лулата и както отвори уста, тъй си остана зяпнал в продължение на няколко минути. Двамата приятели, които разсъждаваха за приятностите на другарското живуване, останаха неподвижни, с втренчени един в друг очи, както ония портрети, които едно време се заканваха един срещу друг от двете страни на огледалото. Най-после Манилов подигна чибука с лулата и погледна изотдолу в лицето на Чичиков, като се мъчеше да зърне дали няма някаква насмешка на устните му, дали той не се е пошегувал, но не забеляза нищо подобно, напротив — лицето му изглеждаше дори по-сериозно от друг път; после си помисли да не би да е мръднал някак умът на госта и със страх го погледна втренчено, ала очите на госта бяха съвсем ясни, в тях нямаше оня див, безпокоен пламък, който играе в очите на лудия човек, всичко си беше прилично и наред. Колкото и да мислеше Манилов как и какво да прави, нищо друго не можа да измисли, освен да изпусне из устата си останалия дим в една твърде тънка струя.
— И тъй, аз бих искал да зная можете ли вие такива, не живи в действителност, но живи относително законната форма, да ми ги предадете, отстъпите, или пък както намерите за добре?
Но Манилов беше тъй смутен и забъркан, че само го гледаше.
— Струва ми се, вие нещо се затруднявате? — забеляза Чичиков.
— Аз ли?… Не, няма нищо — отговори Манилов, — но аз не мога да схвана… извинете… аз, разбира се, не можах да получа такова бляскаво образование каквото, тъй да се каже, личи във всяко ваше движение; не притежавам високото изкуство да се изказвам… Може би тука… в това току-що изразено от вас обяснение… да се крие нещо друго… Може би вие благоволихте да се изразите тъй за красотата на стила?
— Не — подзе Чичиков, — не, аз разбирам предмета тъй, както си е, тоест ония души, които наистина са вече умрели.
Манилов се забърка съвсем. Той чувствуваше, че трябва да направи нещо, да зададе някакъв въпрос, но какъв въпрос — дявол го знае. Той свърши най-после с туй, че изпусна пак дим, само че сега не из устата, а из ноздрите си.
— И тъй, ако няма пречки, то с бога напред можем да пристъпим към подписване на продавателното — каза Чичиков.
— Как, за мъртви души продавателно?
— А, не! — отговори Чичиков. — Ние ще напишем, че те са живи, тъй, както се числят действително в преброителния списък. Аз съм свикнал да не отстъпвам в нищо от гражданските закони, макар че съм пострадал за това в службата, ала ще ме извините, задължението за мене е свещено нещо, законът — аз немея пред закона. Последните думи се харесаха на Манилов, ала все пак никак не можа да вникне в същината на самата работа и наместо отговор започна да смуче чибука тъй силно, че той захвана най-сетне да хърка като фагот. Изглеждаше, като че домакинът искаше да изсмуче от него мнение върху това неочаквано обстоятелство; но чибукът само хъркаше и нищо повече.