— Заложено — отговори на туй сам бащата, който пак се озова в гостната, — заложено.
„Лошо — помисли си Чичиков. — Така скоро няма да остане ни едно имение. Трябва да се бърза.“
— Напразно обаче — забеляза той във вид на съболезнование — сте побързали да го заложите.
— Не, нищо — отговори Петух. — Казват, имало сметка. Всички залагат: как тъй ще останеш назад от другите? При това все тука съм живял: чакай да се опитам да поживея малко и в Москва. На, и синовете също ме предумват, искат столична просвета.
„Глупак, глупак! — мислеше си Чичиков. — Ще прахоса всичко, па и децата си ще направи прахосници. А пък имението е добро. Като погледнеш — и на мужиците е добре, и тям не е лошо. А като се просветят там из разни ресторанти и театри, всичко ще отиде по дяволите. Що ли не си остане, зелникът му със зелник, в село!“
— А аз знам какво вие мислите — рече Петух.
— Какво? — попита Чичиков смутено.
— Вие мислите: „Глупак, глупак е тоя Петух. Покани ме на обяд, а обядът му и досега още не е готов.“ Ще бъде готов, уважаеми. Докато остригана мома коси заплете и той ще втаса.
— Татко! Платон Михалич иде! — каза Алексаша, като гледаше в прозореца.
— Яхнал на дорест кон! — подзе Николаша, като се подаде от прозореца.
— Де е, де е? — завика Петух и отиде до прозореца.
— Кой е този Платон Михайлович? — попита Чичиков Алексаша.
— Наш съсед, Платон Михайлович Платонов, много добър човек, отличен човек — отговори сам Петух.
През това време в стаята влезе самият Платонов, хубавеляк, левент, със светлоруса лъскава коса, която се виеше на къдрици. Едно куче-страшилище, на име Ярб, с раздрънкай меден гердан на шията и с голяма муцуна, влезе подир него.
— Обядвахте ли? — попита го домакинът.
— Обядвах.
— Че защо сте дошъл, да ми се смеете ли? Защо ми сте, като сте обядвал?
Гостът позасмяно каза:
— Ще ви утеша с това, че нищо не съм ял: нямам никакъв апетит.
— Пък да знаете каква риба уловихме! Какво есетрище ни падна! Какви караси, какви шарани!
— Човек дори се дразни, като ви слуша. Защо винаги сте тъй весел?
— Че защо пък да ми е тежко? Моля ви се! — рече домакинът.
— Как защо? Защото е отегчително.
— Малко ядете — това е причината. Я се опитайте хубавата да пообядвате. А пък и отегчението го измислиха напоследък; по-преди никой не го познаваше.
— Стига сте се хвалил! Тъй ли, пък вие никога не сте чувствували отегчение?
— Никога! Пък не знам, и време дори нямам за това. Събудя се сутрин — ето ти готвача, — трябва да се заръчва обяд, после чай, после с управителя, а после на риба, току-виж, и обядът дошъл. Следобяд не успяваш да похъркнеш — пак готвачът, трябва да се поръча вечеря; после дошъл готвачът — трябва да се заръча обяд за утре… Де има време за отегчение?
През цялото време на разговора Чичиков разглеждаше госта, който го учудваше с необикновената си хубост, със стройния си картинен ръст, с крехката си неизхабена младост, с девствената чистота на лицето си, което не бе загрозено нито с една пришчица. Нито страст, нито скръб, нито дори нещо подобно на вълнение и безпокойство не бяха дръзнали да се докоснат до девственото му лице и да сложат върху му бръчка, ала заедно с това и не бяха го оживили. То си оставаше някак сънливо, макар че навремени ироническа усмивка го съживяваше.
— Аз също, ако ми позволите да се намеся — рече той, — не мога да разбера как тъй, при такава външност, каквато е вашата, човек може да почувствува отегчение. Разбира се, освен ако парите не стигат или ако враговете, които понякога са готови да посегнат дори на самия му живот…
— Повярвайте ми — прекъсна го хубавецът-гостенин, — че за разнообразие бих желал да имам понякога някаква тревога, някой поне да ме разсърди — и това го няма. Отегчително ми е и това си е.
— Значи, имението ви е с малко земя, с малко селяни?
— Съвсем не. Ние с брата си имаме около десет хиляди десетини и при тях повече от хиляда души селяни.
— Странно! Не разбирам. А може би недород, болести? Да не би мнозина от мъжки пол да ви са измрели?
— Напротив, всичко си е в най-добър ред и брат ми е отличен стопанин.
— И при това — да ви е отегчително? Не разбирам — забеляза Чичиков и сви рамене.
— Чакайте, ей сега ще пропъдим теготата — каза домакинът. — Тичай бърже, Алексаша, в готварницата и кажи на готвача по-скоро да ни изпрати банички. Ами де са лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка? Защо не донасят закуските?
Но вратата се отвори. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка се явиха, покриха масата, поставиха поднос с шест бутилки разноцветни настойки. Скоро около стъклата и подноса се нанизаха огърлица чинии с всякаква лакома стръв. Слугите се движеха пъргаво, постоянно донасяха нещо в захлупени чинии, през които се чуваше масло, което пращи. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка шътаха отлично. Тези прякори им бяха дадени само тъй — за насърчение. Господарят съвсем не обичаше да се кара, той беше добряк. Но русинът някак не може да мине без пиперлива дума. Тя му е потребна като чаша ракия за смилане на храната. Какво да се чини, такава си е натурата му: нищо блудкаво не обича.