— Чудно е — каза Платонов — защо русинът е способен да задреме и се разкисне тъй, че ако не наглеждаш простия човек, той може да стане и пияница, и вагабонтин?
— От недостиг на просвета — забеляза Чичиков.
— Бог знае от що. Та нали ние сме просветени, в университет сме ходили, а за какво ни бива? На, какво съм се научил аз? Не само не съм се научил да живея в ред, ами и нещо повече, — научил съм изкуството да харча колкото може повече пари за всякакви нови изтънчености, повече съм се запознавал с такива предмети, за които трябват пари, научих се само да харча за всевъзможен комфорт. Дали защото съм се учил безразсъдно? Не, защото така са и другите ми другари. Двама-трима души извлякоха истинска полза, и то може би затуй, защото и без това бяха умни, а другите само се мъчат да научат онова, което разваля здравето и прахосва пари. Бога ми! И какво вече си мисля: понякога, право да ви кажа, ми се струва, че русинът е просто някакъв си пропаднал човек! Искаш всичко да направиш и нищо не можеш. Все си мислиш — от утрешния ден ще почнеш нов живот, от утрешния ден ще захванеш с диета и нищо не излиза: още същия ден вечерта тъй ще преядеш, че само мигаш с очи и езикът ти не може да се обърне — седиш като кукумявка и гледаш всички — истина! И така са всички.
— Да — каза Чичиков и се засмя, — тази история се случва.
Ние съвсем не сме родени за благоразумие. Аз не вярвам някой от нас да е бил благоразумен. И когато видя, че някой дори живее почтено, събира и трупа парици, не вярвам и това. На старини дяволът и него ще забърка: ще прахоса всичко изведнъж. И всички са така наистина: и просветени, и непросветени. Не, нещо друго ни липсва, но какво — сам не зная.
Като приказваха така, те обиколиха селските къщя и след това минаха с каляската из ливадите. Местата щяха да бъдат хубави, ако не бяха обезлесени. Откриха се гледки: встрани засиня единият скат на възвишенията — същите, дето Чичиков бе ходил наскоро. Ала нито селото на Тентетников, нито на генерал Бетришчев не можаха да се видят. Те бяха затулени от хълмовете. Като се спуснаха долу в ливадите, дето имаше само върбалак и ниски тополи — високите дървета бяха изсечени, — те се отбиха в една лоша воденица, видяха реката, по която можеха да се спускат дървета, ако изобщо имаше какво да се спуска. Тук-там пасяха мършави говеда. Като разгледаха, без да стават от каляската, те отново се върнаха [в] селото, дето видяха на улицата един мужик, който, след като се почеса с ръка по-долу [от гърба], тъй се прозя, че дори подплаши пуйките на кмета. Прозявка личеше върху постройките. Покривите също се прозяваха. Като ги гледаше, Платонов се прозина. Кръпка върху кръпка. Върху една хижа наместо покрив лежеше цяла врата. В стопанството се прилагаше системата на Тришкиновия кафтан: изрязваха се ръкавите и пешовете, за да се изкърпят лактите.
— Такова е моето стопанство — рече Хлобуев. — Да видим сега къщата. — И ги поведе към жилището. Чичиков мислеше, че ще видим и там дрипи и неща, които предизвикват прозевки, но за учудване в стаите беше подредено. Като влязоха в стаите на къщата, те бяха поразени от някакво смешение на сиромашия с бляскави модни дреболии. Някакъв Шекспир седеше върху мастилницата; на масата лежеше гиздава ръчка от слонова кост за чесане на собствения гръб. Домакинята беше облечена с вкус и по модата. Четири деца, също облечени добре, и дори с гувернантката, всички бяха миловидни, но по-добре да бяха се облекли в груби рокли, прости рубашки и да тичаха из двора и да не се отличаваха по нищо от бездомните селски деца. При домакинята скоро дойде гостенка, някаква хлевоуста бъбрица. Дамите отидоха в своите стаи. Децата отърчаха след тях. Мъжете останаха сами.
— Та каква ще бъде вашата цена? — каза Чичиков. — Нека призная, аз питам, за да чуя най-последната цена, защото имението е в много по-лошо положение, отколкото очаквах.
— В най-лошо, Павел Иванович — каза Хлобуев. — И това още не е всичко. Няма да крия от вас: от сто души, записани в списъка, само петдесет са живи — тъй се разпореди у нас холерата. [Други] се отлъчиха безпашпортно, така че смятайте ги умрели. Защото, ако се търсят чрез съдилищата, цялото имение просто ще остане по съдилищата. Затова и аз ви искам само трийсет и пет хиляди. Чичиков, разбира се, почна да се пазари.
— Моля ви се, как трийсет и пет? За това нещо трийсет и пет! Задоволете се с двайсет и пет хиляди.
Платонов го досрамя.
— Купете го, Павел Иванович — каза той. — За имението всякога може да се даде тази [цена]. Ако вие не дадете за него трийсет и пет хиляди, ние с брата ще съберем пари общо и ще го купим.