Сълзи като ручеи бликнаха изведнъж из очите му. Той се строполи в краката на княза тъй, както си беше: с фрака от наварински пламък с дим, с кадифената жилетка, с атлазената връзка, с чудесно ушитите панталони и прическата, която пръскаше сладък дъх на най-хубав одеколон, и се удари по челото.
— Махни се от мене! Извикай войници да го вземат — каза князът на влезлия прислужник.
— Ваше сиятелство! — викаше [Чичиков] и прегръщаше с две ръце ботушите на княза.
Тръпки минаха по цялото тяло на княза.
— Махнете се, ви казвам! — рече той, като правеше усилия да изтръгне краката си от прегръдките на Чичиков.
— Ваше сиятелство! Няма да мръдна оттука, докато не получа милост — говореше Чичиков, като не пущаше ботуша на княза и дори се потътри заедно с крака по пода със своя фрак от наварински пламък с дим.
— Махнете се, ви казвам! — рече той с онова необяснимо чувство на отвращение, каквото изпитва човек при вида на някое безобразно насекомо, което не се решава да смачка с крак. Той разтърси крака си тъй, че Чичиков почувствува удар от обувката в носа, устните и закръглената си брадичка, но не изпусна ботуша и с още по-голяма сила [го] държеше в своите прегръдки. Двама здравеняци жандарми със сила го откъснаха, взеха го под ръка и го поведоха през всички стаи. Той беше бледен, бит, в онова безчувствено страшно състояние, в което изпада човек, когато вижда пред себе си черната неизбежна смърт, това страшилище, противно на нашата натура…
При самите врати на стълбата насреща му идеше Муразов. Изведнъж лъч от надежда се мярна. В един миг с неестествена сила той се изскубна от ръцете на двамата жандарми и се хвърли в нозете на смаяния старец.
— Павел Иванович! Какво ви е?
— Спасете ме! Водят ме в затвора, на смърт…
Жандармите го хванаха и поведоха, без да го оставят дори да чуе по-нататък.
Прогизнал, влажен килер с мирис на ботушите и навущата на гарнизонните войници, една небоядисана маса, два мръсни стола, прозорче с желязна решетка, из покъртена печка, през разтрозите на която само пушеше, а топлина не даваше — ето обиталището, дето биде хвърлен нашият [герой], който вече бе почнал да вкусва от сладостите на живота и да привлича вниманието на съотечествениците с тънкия нов фрак от наварински пламък с дим. Не го оставиха дори да се разпореди и да вземе със себе си необходимите вещи, да вземе ковчежето, дето бяха парите, може би достатъчни… Книжата, продавателните за мъртвите души — всичко беше сега у чиновниците. Той се тръшна на земята и безнадеждна тъга като червей обви сърцето му. С растяща бързина тя почна да смуче това с нищо незащитено сърце. Още един ден на такава скръб — и на белия свят не би имало вече Чичиков. Но и над Чичиков нечия всеспасяваща ръка не дремеше. Подир час вратата на затвора се разтвори, влезе старецът Муразов.
Ако на измъчен от палеща жажда, потънал в прах от дълъг път, изнурен и изнемогнал пътник някой налее в засъхналото му гърло струя изворна вода, той не би се тъй освежил, не би се съживил тъй, както се съживи горкият [Чичиков].
— Спасителю мой! — каза Чичиков и изведнъж от пода, върху който беше се тръшнал от разкъсваща го скръб, улови ръката му, бързо я целуна и притисна към гърдите си. — Бог да ви награди, че посетихте клетника!
Той се обля в сълзи.
Старецът го гледаше със скръбно болезнен поглед и само думаше:
— Ах, Павел Иванович! Павел Иванович, какво сте направили?
— Какво да се прави! Погуби ме проклетата! Не знаех мярка; не съумях овреме да се спра. Проклетият сатана ме прелъсти, изкара ме извън границата на разума и на човешкото благоразумие. Сгреших, сгреших! Но само как могат така да постъпват? Дворянин, дворянин, без съд, без следствие, да хвърлят в затвор!… Дворянин, Афанасий Василиевич! Как може да не ми дадат време да намина у дома си, да се разпоредя за нещата си? Та там сега всичко остана, без да има кой да го пази. Ковчежето ми, Афанасий Василиевич, ковчежето! Та там е цялото ми богатство. С пот придобито, с кръв, с години трудове и лишения… Ковчежето ми Афанасий Василиевич! Всичко ще ми изкрадат, ограбят! О, боже! И безсилен повече да удържи порива на нова, нахлула в сърцето му скръб, той зарида високо с глас, който преминаваше през дебелите стени на затвора и се отекваше глухо в далечината, скъса атлазената си вратовръзка и като хвана с ръка яката си, скъса и фрака си от наварински пламък с дим.
— Ах, Павел Иванович! Колко ви е ослепило това богатство! Заради него вие не сте виждали страшното си положение.
— Благодетелю, спасете ме, спасете ме! — отчаяно почна да вика горкият Павел Иванович, като падна в краката му. — Князът ви обича, за вас той ще направи всичко.