Той прегърна нозете на стареца и ги обля със сълзи.
— Ах, Павел Иванович, Павел Иванович — каза старецът Муразов, като клатеше [глава], — как ви е ослепил този имот! Заради него вие не усещате и клетата си душа.
— Ще помисля и за душата, но спасете ме!
— Павел Иванович!… — каза старецът Муразов и спря. — Да ви спася, не ми е по силите — вие сам виждате. Но ще се помъча, колкото мога, да облекча участта ви и да ви освободя. Не зная ще сполуча ли, но ще се помъча. Ако, дай боже, сполуча, Павел Иванович, аз ще ви поискам награда за трудовете си: зарежете всички тия ламтежи за такива печалби. Честна дума ви казвам, че ако бих изгубил, всичкия си имот — а аз имам имот повече от вас, — не бих заплакал. Бога ми, [работата] не е в тоя имот, който могат да ми конфискуват, а в онзи, който никой не може да ми открадне и отнеме! Вие сте поживял на света доста. Вие сам наричате живота си кораб сред вълни. Вие имате вече с какво да преживеете останалите си дни. Заселете се в някое тихо кътче, близичко до черква и до прости, добри хора; или ако ви е овладяло силно желание да оставите подире си потомци, оженете се за някое бедно, добро момиче, свикнало на умереност и просто домакинство. Забравете този шумен свят и всички негови примамливи прищевки, нека и той ви забрави; в него няма успокоение. Вие виждате: всичко в него е враг, изкусител или предател.
— Непременно, непременно! Аз вече исках, аз вече се готвех да заживея живот както трябва, мислех да се заловя за стопанство, да направя живота си умерен. Демонът — изкусител ме прелъсти, отби ме от правия път, сатана, дявол, изчадие!
Някакви незнайни дотогава, непознати чувства, необясними за него, бликнаха у него, сякаш нещо в него искаше да се пробуди, нещо далечно, нещо… предварително [?] задушено още в детинството от суровите, мъртви поучения, от неприветността на тъжното детство, от пустинността на родното жилище, от безсемейната самота, от нищожността и бедността на първите впечатления и сякаш онова, което бе потиснато от суровия поглед на съдбата, погледнала го тъжно през някакво мътно, затрупано със сняг от зимна буря прозорче, искаше да се отскубне на свобода. От устата му се изтръгна стон и закрил лице с две ръце, той каза със скръбен глас:
— Истина, истина!
— И познаването на хората, и опитността не помагат на незаконните неща. А пък ако за това имаше и законно основание!… Ех, Павел Иванович, защо се погубихте така? Събудете се: още не е късно, има още време…
— Не, късно е, късно е! — застена той с глас, от който Муразов усети, че сърцето му ще се пръсне. — Почвам да чувствувам, че усещам, че не вървя както трябва и че далеч съм се отклонил от правия път, но вече не мога! Не, не съм добре възпитан. Баща ми ме поучаваше, биеше ме, караше ме да преписвам нравствени правила, а сам пред мене крадеше дървен материал от съседите и дори ме караше да му помагам. Заведе пред очите ми крива тъжба; разврати едно сираче, на което бе опекун. Примерът е по-силен от правилата. Виждам, чувствувам, Афанасий Василиевич, че не водя живот, какъвто трябва, но нямам вече и голямо отвращение от порока: огрубя натурата ми, няма обич към доброто, оная прекрасна склонност към богоугодни дела, която става натура, привичка… Нямам такова желание да работя за доброто, каквото имам за добиване богатство. Говоря ви истината — какво да се прави. Старецът силно въздъхна.
— Павел Иванович! Вие имате толкова воля, толкова търпение. Лекът е горчив, но болният го взема, защото знае, че инак няма да оздравее. У вас няма любов към доброто — правете добро насила, без любов към него. Това ще ви се зачете като още по-голяма заслуга, отколкото на оня, който прави това от любов към него. Принудете [се] само няколко пъти, сетне ще придобиете и любов. Повярвайте, всичко става. Казано е — Царството се взема с усилия. Човек трябва да употреби сила, насилствено трябва да си проправя път към него, да го взема насилствено. Ех, Павел Иванович! Та у вас има тая сила, която липсва у другите, това желязно търпение — и вие ли не ще надделеете? Та вие, мисля, бихте могъл да бъдете цял богатир. Защото сега хората са без воля, всички са слаби.
Личеше, че тези думи пронизаха самата душа на Чичиков и засегнаха нещо славолюбиво на дъното й. Ако не решителност, то поне нещо силно и прилично на нея блесна в очите му.
— Афанасий Василиевич! — каза той твърдо. — Ако само ми измолите избавление и средства да замина оттук с някакво имущество, давам ви дума да почна друг [живот]; ще си купя едно селце, ще стана стопанин, ще събирам пари не за себе си, а за да помагам на другите, ще правя добро, колкото ми стигат силите; ще забравя себе си и всякакви градски преяждания и пиршества [1 нрзб], ще заживея прост, трезвен живот.