Като разсъждаваше тъй, Селифан се захласна накрая в най-далечни отвлечени неща. Да беше се ослушал Чичиков, щеше да узнае много подробности, които се отнасяха лично до него; но мислите му бяха тъй заети, че само един силен гръмотевичен трясък го накара да се свести и да погледне наоколо си: цялото небе отвред беше покрито с облаци и прашният пощенски път попръскан с дъждовни капки. Най-после втори път тресна по силно и по-близко и веднага рукна дъжд като из ръкав. Изпървом той заваля полегато и зашиба по едната страна на каросерията, после по другата; сетне, като измени начина на нападението си и като стана съвършено отвесен, затрака право отгоре; най после пръските почнаха да стигат до лицето на Чичиков. Това го накара да спусне кожените завески на двете кръгли прозорчета, предназначени за гледане пътни изгледи, и да заповяда на Селифан да кара по-бързо. Селифан, прекъснат също в средата на приказките си, се досети, че наистина не трябва да се помайва, тутакси измъкна из под капрата някаква дрипа от сиво сукно, пъхна ръце в ръкавите й, улови поводите и подвикна на своята тройка, която едва местеше крака, защото усещаше приятно отпускане от поучителните думи. Ала Селифан никак не можеше да си спомни дали два или три завоя бе изминал. Като понапрегна ума си и си припомни донякъде пътя, той се досети, че имаше много завои, които беше пропуснал. Понеже русинът в решителни минути все ще се досети какво да направи, без да се вдълбочава в по-нататъшни разсъждения, като кривна надясно при първия кръстопът, той подвикна: „Ей, вие, почтени приятели!“ и препусна конете без да му мисли къде ще го изкара уловения път.
Дъждът, обаче, както изглеждаше, се закрепи за дълго. Натрупалият се из пътя прах бързо се размачка на кал и от минута на минута конете все по-тежко влачеха бричката. Чичиков почна силно да се безпокои, като не виждаше още селото на Собакевич. По негова сметка трябваше отдавна да стигнат. Той все разглеждаше наоколо, но беше тъмно като в рог.
— Селифане! — каза той най-после, като се подаде навън от бричката.
— Кво, господарю? — отговори Селифан.
— Я разгледай, не се ли вижда селото?
— Не, господарю, нийде не се вижда, — след което Селифан, помахвайки бича, проточи някаква песен — не песен, а нещо такова дълго, което нямаше край. Там влизаше всичко: всичките ободрителни и принудителни викове, с които коларите гощават конете в цяла Русия, от единия й край до другия, прилагателни от всички видове и качества без голям подбор, а кое както попадне на сричка. По такъв начин работата стигна дотам, че той най-сетне започна да ги нарича секретари.
А през това време Чичиков почна да забелязва, че бричката се клатушка на всички страни и го гощава с много силни блъсканици; това го накара да почувствува, че са кривнали от пътя и навярно се влекат из разораните ниви. Селифан сякаш сам разбра това, ала не продумваше дума.
— Какво, разбойнико, из какъв път ме караш ти? — попита Чичиков.
— Че какво да правя, господарю, времето е такова: камишка си не мога да видя, толкова е тъмно! — Като каза това, той така наклони бричката, че Чичиков бе принуден да се придържа с двете ръце. Чак сега той забеляза, че Селифан бе понаправил главата.
— Дръж, дръж, ще обърнеш колата! — закрещя той.
— Не, господарю, ка’ щяло да обърна колата — отговори Селифан. — Не е добре да я обърна, зная аз, хич няма да я обърна. — След това той почна леко да извива бричката, извива я, извива я — и най-сетне я катурна съвсем на едната страна. Чичиков и с ръце, и с крака цопна в калта. Ала Селифан спря конете; впрочем те щяха да спрат и сами, защото бяха много изморени. Този непредвиден случай съвсем го смая. Той слезе от капрата, застана пред бричката, подпря ръцете на хълбоци, докато господарят се въргаляше из калта, мъчейки се да излезе оттам, и каза след кратко размишление.