— Я гледай ти — катурна се!
— Ти си пиян като обущар! — каза му Чичиков.
— Не, господарю, ка’ щяло да съм пиян! Аз зная, че не е хубаво да съм пиян. Намери се един приятел, с когото си поприказвахме, а пък с добър човек може да се приказва — няма нищо лошо в това — и си похапнахме заедно. Закуската не вреди; с добър човек може и да се похапне.
— Ами какво ти казах последния път, когато се напи, а? Забрави ли? — попита Чичиков.
— Не, ваше благородие, ка’ щяло да съм забравил? Аз си зная работата. Зная, че не е хубаво да се напива човек. Само си поприказвахме с един добър приятел, защото…
— Като взема сега да ти дръпна един бой, ще те науча аз тебе как се приказва с добър приятел.
— Както бъде угодно на ваша милост — отвърна съгласният на всичко Селифан. — Като речете бой — ще ям и бой; аз не бягам от боя. Защо да не ям бой, щом заслужавам? Воля господарска. Понякога и боят е потребен, зер мужикът инак се разглезва, редът трябва да се пази. Ако заслужавам бой, бий ме, защо да не ме биеш?
На подобно разсъждение господарят съвсем не можа да намери какво да отговори. Но в това време сякаш самата съдба бе решила да се смили над него. Надалече се чу кучешки лай. Зарадваният Чичиков даде заповед на коларя да кара по-бързо. Руският колар има добър усет вместо добри очи; затуй се случва, че със зажумели очи той кара понякога стремглаво и винаги пристига де да е. Селифан, не виждайки нищо, така насочи конете право към селото, че спря чак когато бричката се удари с двата си ока о един стобор и когато вече решително нямаше къде да се кара. През гъстата мрежа на проливния дъжд Чичиков едва забеляза нещо прилично на покрив. Той прати Селифан да търси портата, което без съмнение щеше да продължи много, ако в Русия наместо врати нямаше зли кучета, които доложиха за него тъй гръмливо, че той затъкна с пръсти ушите си. Светлинка светна в едно прозорче и достигна като мъглява струя до стобора, та показа на нашите пътници портата. Селифан почна да чука и скоро, като се отвори вратата, показа се някаква фигура, покрита с ямурлук, и господарят и коларят чуха един пресипнал женски глас:
— Кой чука? Какво сте се разтропали?
— Пътници, бабо, пусни ни да пренощуваме — каза Чичиков.
— Я го виж ти какъв е бърз — додаде бабичката, — дошъл в такова време! Тук не е хан, тук помешчица живее.
— Какво да се прави, бабо? На, изгубихме пътя. Няма да нощуваме в такова лошо време в полето я!
— Да времето е тъмно, лошо е времето — прибави Селифан.
— Мълчи, глупако — каза му Чичиков.
— Ами кой сте вие? — попита бабичката.
— Дворянин, бабо.
Думата дворянин накара бабичката сякаш да се позамисли малко. „Почакайте, ще кажа на господарката“ — рече тя и подир две минути излезе с фенер в ръка. Портата се отвори. Светлина заблещука и в друг един прозорец. Бричката влезе в двора и спря пред малка къщица, която поради тъмнината мъчно можеше да се види добре. Само едната й половина беше озарена от светлината, която излизаше от прозорците; виждаше се пред къщата и една локва, върху която направо падаше същата светлина. Дъждът чукаше звънливо по дървения покрив и се стичаше на шуртящи ручеи в една подложена каца. През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата. Вече по кучешкия лай, съставен от такива музиканти, можеше да се предположи, че селото е големичко; ала измокреният и премръзнал наш герой не мислеше за нищо друго освен за легло. Още неуспяла бричката съвсем да спре, той вече скочи на стълбата, залюля се и малко остана да падне. На стълбата излезе пак някаква жена, по-млада от първата, която много приличаше на нея. Тя го поведе към стаята, Чичиков хвърли набързо два погледа: стените на стаята бяха облепени с вехтичка, нашарена с ивици хартия; по тях — картини с някакви птици; между прозорците — старинни малки огледала с тъмни рамки, във вид на завити листа, и зад всяко огледало имаше затъкнато или някое писмо, или вехто тесте карти, или някой чорап; стенен часовник с нарисувани цветя но циферблата… и — нямаше сили да забележи вече нищо друго. Той чувствуваше, че очите му се залепват, сякаш някой бе ги намазан с мед. След минута влезе домакинята, стара жена, с някаква нощна шапчица, надяната набързо, с фланелен шал на шията, една от ония бабички, дребни помешчички, които вечно се оплакват неплодородие и загуби и държат главата си малко приведена настрана, а все пак кътат малко по малко парици в платнени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скриновете. В една торбичка отделят само целичките рубли, в друга — половинки, в трета — четвъртинки, макар и да изглежда, че уж в скрина няма нищо друго освен бели дрехи и нощни блузи и кълба от конци, някое раирано дълго женско палто, което отпосле ще стане рокля, ако старата рокля някак изгори, когато пекат празнични пити с всякакви пържени работи, или пък се изтърка от само себе си. Ала няма да изгори роклята и няма да се изтърка от само себе си, пестовна е старицата и на дългото палто е писано да лежи дълго в разпран вид, а после да остане по завещание на внучката на някоя нейна трета братовчедка заедно с много други парцали.