— А, ето бричката, ето бричката! — извика Чичиков, като видя най-после бричката си, която идеше. — Защо се бави толкова време бре, дръвнико неден? Вижда се вчерашното ти пиянство още не е изветряло съвсем.
Селифан не отговори нищо на това.
— Сбогом, майко! Но де е вашето момиче?
— Ей, Пелагея! — каза помешчицата на едно застанало при стълбата момиче, около единайсетгодишно, в рокличка от боядисано домашно платно и с боси нозе, които отдалече човек можете да вземе за обуща, толкова бяха облепени с прясна кал. — Покажи пътя на господаря!
Селифан помогна на момичето да се качи на капрата и то стъпи с единия си крак на господарското стъпало, най-първо го оцапа с кал, а после се покатери горе и се намести до него. След него и сам Чичиков сложи крака си на стъпалото и като понаведе бричката на дясната страна, защото беше възтежичък, най-сетне се намести, като каза: „Сега е добре! Сбогом, майко!“ Конете потеглиха.
Селифан през целия път беше сериозен и заедно с това твърде внимателен към своята работа, което се случваше с него винаги, когато се провинеше в нещо или пък биваше пиян. Конете бяха чудно хубаво изчистени. Хамутът на единия от тях, който му надяваха дотогава, току речи, винаги в покъсан вид, тъй че изпод кожата стърчаха кълчища, беше изкусно зашит. През пелия път той беше мълчалив, само шибаше с бича и не почваше никаква поучителна реч към конете, макар че на шарения кон се искаше да чуе някое наставление, защото през това време ремъците винаги някак халтаво се държаха в ръцете на словоохотливия колар и бичът само за форма се разхождаше по гърбовете им. Но от мрачната му уста сега се чуваха само едни еднообразно неприятни възклицания: „Хайде, хайде, врано! Зяпай, зяпай!“ — и нищо друго. Дори дорестият кон и Заседателя бяха недоволни, като не чуха нито един път нито „любезни“ пито „почтени“. Шареният усещате пренеприятни удари по своите пълни и широки части. „Я го виж ги какво се с разлютил! — думаше той на ума си, като си мърдаше малко ушите. — Пък знае де да бие! Няма да плесне право по гърба, ами все избира място, дето повече боли: я по ушите ще перне, я под корема ще те шибне“.
— Надясно ли, а? — С такова сухо питане се обърна Селифан към седналото до него момиче, като му показваше с камшика почернелия от дъжда път между яркозелените, освежени ниви.
— Не, не, аз ще ти кажа — отговори момичето.
— А сега — къде? — попита Селифан, когато наближиха.
— Ей там е — отговори момичето, като показваше с ръка.
— Ех, ти! — каза Селифан. — Че това именно е дясно; не знаете де е дясно, де ляво!
Макар че денят беше много хубав, пътищата се бяха разкаляли дотолкова, че колелата на бричката, като се облепиха с кал, скоро заприличаха на обвити с плъст, което правеше колата значително тежка; при това почвата беше глинеста и необикновено лепкава. И едното, и другото станаха причина по-рано от пладне да не излязат от междуселските пътища. Ако не беше момичето, трудно беше да сторят и това, защото пътищата пълзяха по всички страни като уловени раци, когато ги изсипят от торба, и Селифан щеше доста да се лута — тоя път не по своя вина. Скоро момичето посочи с ръка едно здание, което се чернееше в далечината, и каза:
— Ей там е широкият друм.
— А ми зданието?
— То е трактир — отговори момичето.
— Е, сега и сами ще отидем — каза Селифан, — хайде върви си у дома.
Той спря и му помогна да слезе, като процеди през зъби: