— Господине, няма ли нещо да си хапнете? — запита бабата, която в това време се приближи до него.
— Нищо. Ех, братле, ама как си погуляхме! Е, хайде, дай една ракия. Каква ракия имаш?
— Анасонена — отговори старата.
— Добре, донеси анасонена — каза Ноздрев.
— Донеси тогава, и на мене една! — каза русият.
— В театъра една актриса пееше, каналията, като канарче! Кувшинников, който седеше до мене, ми дума: „Ех да може човек да удари кьоравото тука!“ Само бараки, мисля, имаше към петдесет. Фенарди четири часа се въртя като воденица. — В същото време той взе чашката от ръцете на бабичката, която му се поклони ниско. — А дай го тука! — извика той, като видя Порфирий, който влезе с кученцето. Порфирий беше облечен също като господаря си, в някакъв полукафтан, подплатен с памук, но малко омазан.
— Дай го тука, тури го на дъските!
Порфирий сложи на пода кученцето, което се простря на четирите си крачета и почна да души дъските.
— Това се казва кученце! — рече Ноздрев, като го улови за гърба и приповдигна с ръка. Кученцето жално изквича.
— Ами ти не си направил, каквото ти казах — рече Ноздрев, като се обърна към Порфирий и почна да разглежда внимателно корема на кученцето. — Ти не си и помислял да го изчешеш.
— Не, аз го изчесах.
— Ами защо има бълхи?
— Не знам. Кой знае, може някак от бричката да ги е хванало?
— Лъжеш, лъжеш и не си помислял да го изчешеш; а мисля, глупако, че ти и свои бълхи си му пуснал. Я, Чичиков, виж, виж какви уши има; на попипай ги с ръка.
— Че защо? Аз и без това виждам: добра порода! — отговори Чичиков.
— Не, хвани го, попипай ушите му!
За да му угоди, Чичиков попипа ушите му, като каза:
— Да, добро куче ще стане.
— Ами носът, чувствуваш ли какъв е студен? Побарай го с ръка.
Не желаейки да го обиди, Чичиков го побара за носа и каза:
— Хубаво ще души.
— Истински муцунак — продължи Ноздрев, — да си призная, отколе точех зъби за муцунак. На, Порфирий. Отнеси го!
Порфирий улови кученцето под корема и го отнесе в бричката.
— Чувай, Чичиков, ти трябва без друго сега да дойдеш у дома; пет версти са всичко на всичко, ще ги вземем на един дъх, а после, ако щеш, иди и у Собакевич. „Какво пък — каза си Чичиков, — я да отида наистина у Ноздрев! Че с що той е по-лош от другите? Също такъв човек, а отгоре на туй още и се проиграл. Бива си го, личи си, за всичко; значи, ще може нещичко да се издрънка даром от него.“
— Добре, да вървим — отговори той, — но да знаеш, че няма да ме задържиш много: времето ми е скъпо!
— Браво, душо, тъй те харесвам! Ето, тъй е добре! Чакай сега, ще те целуна за това. — Сега Ноздрев и Чичиков се целунаха. — Ех, че славно: тримката ще полетим!
— Не, моля те, мене вече ме пусни — каза русият, — трябва да си отида у дома.
— Празна работа, празна работа, драги: няма да те пусна.
— Не, не, не! Хич и не помисляй!
Русият беше от ония хора, в характера на които на пръв поглед има някаква упоритост. Преди да отвориш уста, те вече са готови да се препират и чини ти се, че никога няма да се съгласят с онова, което е явно противоположно на техния начин на мислене, че никога няма да нарекат глупавия човек умен и особено, че няма да се съгласят да играят по чужда гайда; а свършва винаги тъй, че в характера им се оказва мекушавост и се съгласяват именно на това, което са отхвърлили, глупавото ще нарекат умно и ще почнат после чудесно да тропкат по чужда гайда, с една дума, почват гладко, а свършват гадко.
— Празна работа! — рече Ноздрев в отговор на някакъв довод на русия, нахлузи на главата му фуражката и русият тръгна подире им.
— Ракията, господине, не платихте — напомни старицата.
— Добре, добре, бабо. Чувай, зетко! Заплати, моля ти се. Нямам ни една копейка в джоба си.
— Колко искаш? — попита зетят.
— Че колко, господине? Двайсет копейки всичко — отговори старата.
— Лъжеш, лъжеш. Дай й петнайсет, стига й и престига й.
— Малко е, господине — отвърна старата, ала взе парите с благодарност и дори се затече бързо-бързо да им отвори вратата. Тя не губеше, защото бе поискала четворно повече, отколкото струваше ракията.
Пътниците се качиха в бричките си. Бричката на Чичиков вървеше редом с бричката, в която седяха Ноздрев и зет му, и затова тримата можеха свободно да разговарят, докато пътуваха. Подире им следваше, постоянно оставайки назад, малката калясчица на Ноздрев, запрегната с дръгливи кираджийски коне. В нея седеше Порфирий с кученцето.
Понеже разговорът, воден от пътниците помежду им, не беше твърде интересен за читателя, ще направим по-добре, ако кажем няколко думи за самия Ноздрев, комуто може би ще се случи да играе не съвсем последна роля в нашата поема.