— Е, лъжеш, лъжеш! — извика пак Ноздрев.
— Сега вече — отговори Чичиков — нито ей тоничко не съм излъгал — и показа с палеца си върху кутрето
— Езуит, езуит. Главата си залагам, че лъжеш!
— Ама ти ме докачаш! Какъв съм аз най-сетне? Защо непременно ще лъжа?
— Хе, знам те аз тебе, ти си голям мошеник — позволи ми да ти кажа това по приятелски! Да бях твой началник, щях да те обеся на първото дърво.
Чичиков се докачи от тая забележка. Нему и без това всеки израз, малко или много груб, или оскърбяващ благоприличието, му беше неприятен. Той дори никак не допускаше да се отнасят с него фамилиарно, освен ако особата беше от твърде високо звание. И затова много се обиди.
— Бога ми, щях да те обеся — повтори Ноздрев. — откровено ти казвам, не за да те оскърбя, а просто приятелски ти казвам.
— За всичко има мярка — отговори Чичиков с чувство на достойнство. — Ако искаш да се перчиш с подобни думи, иди в казармата. — И после додаде: — Като не искаш да ми ги подариш, тогава продай ми ги.
— Да ти ги продам! Но аз знам, че си подлец. Няма да платиш много.
— Ех, ама и тебе те бива! Гледай го ти! Та те да не са ти брилянтови, а?
— Ето на. Знаех те аз.
— Ама слушай, братко, какви са тия чифутски подбуди у тебе! Ти би трябвало да ми ги дадеш просто току-тъй.
— Чувай сега: аз да ти докажа, че съвсем не съм някой скъперник, няма да ти взема нищо. Купи моя жребец, тях ще ти дам тъй, прибавка.
— Моля ти се, защо ми е жребец? — каза Чичиков, наистина учуден от това предложение.
— Как защо? Че за него аз съм платил десет хиляди, а на тебе ще го отстъпя за четири.
— Но защо ми е жребец? Аз не държа завод.
— Ама чувай, ти не разбираш: аз ще ти взема сега само три хиляди, другите хиляда можеш да ми ги изплатиш и после.
— Ама нямам нужда от твоя жребец, господ да го поживи!
— Е, хайде, купи тогава жълтата кобила.
— И кобила не ми трябва.
— За кобилата и за сивия кон, който видя, ще ти взема две хиляди.
— Ама на мене не ми трябват коне.
— Ще ги продадеш бе: още на първия панаир ще ти дадат тройно повече.
— Ами тогава ти сам ги продай, щом си уверен, че ще спечелиш тройно.
— Знам, че ще спечеля, ама иска ми се и ти да спечелиш.
Чичиков му благодари за разположението и решително се отказа от сивия кон и от жълтата кобила.
— Хайде, тогава купи кучета. Ще ти продам един чифт, просто тръпки да те побият! Породисти, с мустаци, козината им стърчи като четина. Изпъкналите им ребра — непостижими за ума, краката им като топки — земята не допират!
— Та защо ми са кучета! Не съм ловец.
— Ама иска ми се да имаш кучета. Чувай, ако пък не искаш кучета, тогава купи латерната. Чудна латерна е. На мене, като честен човек ти казвам, ми струва хиляда и петстотин, а на тебе ще я отстъпя за деветстотин.
— Но защо ми е латерна? Аз не съм немец да ходя по пътищата да прося пари.
— Ама тази не е такваз латерна, каквито носят немците. Това е орган; погледни специално: цяла от чернено дърво. Чакай, аз ще ти я покажа пак. — Тука Ноздрев улови Чичиков за ръка, почна да го дърпа към другата стая и Чичиков, колкото и да се опираше с крака о пода и уверяваше, че знае вече латерната, трябваше да чуе още един път как Малбруг тръгнал на поход. — Щом не искаш с пари, тогава чуй какво ще ти кажа: ще ти дам латерната и всички мъртви души, колкото имам, а ти ми дай своята бричка и още триста рубли отгоре.
— И таз хубава! Ами аз с какво ще си отида?
— Ще ти дам друга бричка. Хайде да отидем в сайванта да ти я покажа! Ще трябва само да я пребоядисаш и ще стане чудо бричка.
„Ама че го прихванаха дяволите!“ — каза на ума си Чичиков и се реши, каквото и да става, да се отърве от всякакви брички, латерни и всички възможни кучета, въпреки непостижимата за човешкия ум изпъкналост на ребрата им и топкообразност на краката им.
Ама бричката, латерната и мъртвите души — всичко това заедно.
— Не ща! — каза пак Чичиков.
— Че защо не щеш?
— Ей тъй, защото просто не ща — и свършено.
— Ама наистина какъв си бил ти! С тебе, личи си, човек не може, както става между добри приятели и другари… такъв си наистина! Веднага се вижда, че си двуличен човек!
— Та какъв съм аз, глупак ли съм, или какво? Разсъди сам, защо ми е да купувам неща, които положително не ми трябват?
— Остави, моля те, не говори. Сега много добре те познавам. Какъв негодник си бил наистина! Я чуй: искаш ли да хвърлим на бърза ръка една банка? Аз ще туря всички умрели на карта, също и латерната.