Като направи един или два завоя, нашият герой се озова най-после пред самата къща, която му се видя сега още по-печална. Зелена плесен покриваше старите дървета на оградата и портата. Множество сгради — за слуги, хамбари, зимници — явно овехтяващи, пълнеха двора; до тях, надясно и наляво, се виждаха врати към други дворища. Всичко говореше, че някога стопанството тук е вървяло в широк размер, а сега всичко изглеждаше мрачно. Не се забелязваше нищо, което да съживи картината — ни врати да се отварят, ни хора да излизат отнякъде, никакви живи къщни шетни и грижи! Само пътната порта беше отворена, и то защото беше влязъл един мужик с натоварена талига, покрита с рогозка, дошъл сякаш нарочно за да съживи това замряло място: в друго време и тя биваше затворена здраво, защото на желязната врата висеше един исполински катинар. До една от сградите Чичиков скоро забеляза някаква фигура, която почна да се кара на мужика, дошъл с талигата. Той дълго не можа да разпознае от какъв пол беше фигурата — селянка или селянин. Дрехата я беше съвсем неопределена, много прилична на женски халат, на главата й качулка, каквито носят слугините селянки; само гласът му се стори малко по-дебел, но като на жена. „Брей жена е! — рече си той и тутакси додаде: — Ба, не е! Разбира се, жена е!“ — най-после каза, като се вгледа по-внимателно. Фигурата от своя страна също го гледаше внимателно. Изглеждаше, че гостът беше за нея нещо невидяно, защото тя го разглеждаше не само него, но и Селифан, и конете, като почнеш от опашката, та до муцуната. По закачените на пояса и ключове и по това, че тя гълчеше мужика с доста оскърбителни думи, Чичиков заключи, че тя сигурно е икономката.
— Чувай, стрино — проговори той, като слизаше от бричката, — де е господарят ти?…
— Няма го дома — прекъсна го икономката, без да дочака края на питането, и после подир минута додаде: — Какво ви трябва?
— Имам работа с него.
— Влезте в къщи — рече икономката, като се обърна и му показа гърба си, който беше оцапан с брашно, а по-надолу имаше една голяма дупка.
Той влезе в един тъмен широк трем, отдето го лъхна влага като в зимник. От трема попадна в една стая, също тъмна, едва озарена от светлина, която идеше от една широка пролука под вратата. Като отвори тая врата, той най-сетне се видя на светло и биде поразен от безредието, което беше пред него. Изглеждаше, като че в къщата сега миеха дъските, та тук бяха натрупали временно всичките мебели. На една маса стоеше дори счупен стол, а до него часовник със спряно махало, около което паяк бе успял да уплете паяжина. Тук също стоеше, опрян с едната си страна към стената, един долап със старовремски сребърни предмети, шишенца и китайски фарфор. На писмената маса, инкрустирана със седефена мозайка, която на места бе вече изпопадала и оставила подире си само жълти жлебчета, пълни с клей, бяха струпани множество всевъзможни неща: купчинка ситно изписани хартийки, затиснати с мраморна позеленяла преса с яйчице отгоре, някаква си старовремска книга с кожена подвързия и червени краища, един лимон, цял изсъхнал и станал колкото лешник, отчупена ръчка от кресло, чаша с някаква течност и с три мухи вътре, покрита отгоре с писмо, парченце червен восък, парцалче, намерено някъде, две пачи пера, оцапани с мастило и изсъхнали като от охтика, зъбочистка, съвършено пожълтяла, с която стопанинът навярно е човъркал зъбите си още преди нашествието на французите в Москва.
По стените бяха накачени доста нагъсто и безразборно няколко картини: една дълга пожълтяла гравюра, която изобразяваше някакво сражение — с огромни барабани, викащи войници с триъгълни шапки и със затъващи коне — без стъкло, турена в рамка от червено дърво с тънки бронзови ивици и бронзови кръгчета по ъглите. Наред с тях заемаше половин стена една огромна почерняла картина с маслени бои, която изобразяваше цветя, плодове, разрязана диня, муцуна на дива свиня и увиснала с главата надолу патица. Отсред тавана висеше полилей в платнен калъф, който от праха беше заприличал на пашкул с бубата вътре. В един ъгъл на стаята на пода бе натрупана купчина от всички ония предмети, които бяха по-груби и недостойни да стоят по масите. Какво именно се намираше в тая купчина — мъчно беше да се каже, защото прахът върху нея беше толкова изобилен, че ръцете на оня, който се допреше до нея, заприличваха на ръкавици; по-изпъкнало от другите неща стърчаха оттам счупено парче от дървена лопата и една вехта подметка от ботуш. По никакъв начин не би могло да се каже, че в тая стая живее живо същество, ако една стара, износена качулка, която стоеше на масата, не говореше за неговото пребиваване. Докато той разглеждаше цялата странна наредба, страничната врата се отвори и влезе същата оная икономка, която той срещна на двора. Но сега той видя, че това беше по-скоро иконом, отколкото икономка: икономката поне не бръсне брадата си, а тоя напротив, я бръснеше и, както изглеждаше, доста рядко, защото пялата му гуша с долната част на бузите приличаха на телено чесало, с каквото чешат конете. Като придаде на лицето си въпросителен израз, Чичиков очакваше с нетърпение да чуе какво иска да му каже икономът. Икономът от своя страна също очакваше какво иска да му каже Чичиков. Най-сетне последният, учуден от това странно недоумение, се реши да попита: