Ала нашият герой и без часовника беше в най-весело разположение на духа. Тази неочаквана придобивка беше за него същински подарък. И наистина каквото и да се кажеше, той вече имаше не само мъртви души, но още и избягали и всичко двеста и нещо! Разумява се, още като наближаваше селото на Плюшкин, той предчувствуваше, че ще падне печалба, ала толкова изобилна не очакваше. През целия път той беше необикновено весел, подсвиркваше, тръбеше през свита длан като с тръба и най-после подкара някаква песен, толкова необикновена, щото сам Селифан слуша, слуша, па после заклати глава и рече: „Я го виж ти как пее господарят!“ Беше вече гъст здрач, когато наближиха града. Сянката съвсем се бе смесила със светлината и сякаш и самите предмети също се сливаха. Шарената бариера беше добила някакъв неопределен цвят; мустаците на войника, който стоеше на пост, изглеждаха като да са на челото му и много по-високо от очите, а носа му сякаш съвсем го нямаше. Трясъкът и подскачанията дадоха да се разбере, че бричката бе тръгнала по калдъръм. Фенерите още не бяха запалени, тук-там само прозорците на къщите бяха почнала да светват, а в тесните и криви улички ставаха сцени и разговори, които винаги стават по това време във всички градове, дето има много войници, файтонджии, работници и особен род същества във вид на дами с червени шалове и чепици на боса нога, които като прилепи сноват по кръстопътищата. Чичиков не ги забелязваше, не забелязваше дори множеството тънички чиновници с бастунчета, които вероятно си бяха направили разходката вън от града и сега се връщаха у дома си. Сегиз тогиз само достигаха до ушите му някакви, като че женски възклицания: „Лъжеш, пияницо, никога не съм му позволявала токова грубиянство!“ или: „Не се бий, простако, ами върви е участъка, там ще ти дам да разбереш!…“ Накъсо, ония думи, които внезапно поливат като с вряла вода някой двайсетгодишен младеж, унесен в мечти, когато се връща от театър и носи в главата си някоя испанска улица, нощ, чуден женски образ с китара и къдрици. Какво не и какви работи не бленува главата му! Той е на небесата и е бил на гости у Шилер — и не щеш ли, изведнъж като гръм се раздават съдбоносните думи и той вижда, че пак се е озовал на земята, и дори на Сенния площад, и дори близо до кръчма, и пак се перчи пред него животът в своята делнична премяна.
Най-после, като подскочи още веднъж доста силно, бричката хлътна като в яма в портите на хотела и Чичиков беше посрещнат от Петрушка, който с едната си ръка придържаше полата на сюртука си, защото не обичаше да ходи със зяпнали поли, а с другата взе да му помага да слезе от бричката. Трактирният слуга също се затече със свещ в ръка и кърпа на рамото. Дали Петрушка се зарадва, че господарят му се завърна, не се знае; те само си намигнаха със Селифан и обикновено суровото му лице тоя път сякаш се проясни малко.
— Длъжко благоволихте да се разходите — рече трактирният слуга, като му светеше по стълбата.
— Да — отговори Чичиков, когато се покачи по стълбата. — Ами ти какво правиш?
— Слава богу — рече слугата, като се поклони. — Вчера пристигна някакъв поручик, военен, и зае шестнайсетия номер.
— Поручик ли?
— Неизвестно какъв, от Рязан, с дорести коне.
— Хубаво, хубаво, гледай си работата добре и занапред! — каза Чичиков и влезе а стаята си. Като мина антрето, той изви глава, подуши с нос и каза на Петрушка:
— Ти поне прозорците да беше отворил!
— Че аз ги отварях — излъга Петрушка. Собствено и самият господар знаеше, че той излъга, ала не искаше нищо да възразява. Подир дългото пътуване той се чувствуваше силно уморен. След като взе лека вечеря, състояща се само от прасе, той веднага се съблече, мушна се под одеялото и заспа здраво, дълбоко, заспа по един чудесен начин, както спят само ония щастливци, които не познават нито хемороиди, нито бълхи, нито твърде силни умствени способности.
ГЛАВА VII
Щастлив е пътникът, който подир дълъг, отегчителен път, с неговите студове, лапавици, калища, недоспали станционни надзиратели, псувни, колари, ковачи и всякакъв вид пътни подлеци, види най-сетне познатата стряха с приближаващите насреща му светлинки и пред него се покажат познатите стаи, радостният вик на дотърчалите да го посрещнат хора, глъчката и тичането на пламенни целувки, властни да изтрият от паметта всичко печално. Щастлив е семейният, който има такова кътче, но горко на ергена!