„Ехе, хе, хе! Дванайсет часът! — каза най-сетне Чичиков, като погледна часовника. — Какво съм се унесъл толкова? Барем да бях вършил някаква работа, а то, без всякаква причина първом се впуснах във врели-некипели, а сетне се замислих. Какъв глупак съм наистина!“ Като каза това, той промени шотландския си костюм с европейския, стегна по-силно с колана пълния си корем, понапръска се с одеколон, взе в ръка зимната си шапка и книжата под мишца и тръгна към гражданското отделение да свърши с договора. Той бързаше не защото се боеше да не закъснее — той не се боеше от закъсняване, защото председателят му беше познайник и би могъл да продължи и да съкрати по свое желание работното време, както древният Омиров Зевс е продължавал дните или пращал бързи нощи, когато е трябвало да прекрати боя между любезните му герои или да им даде възможност да доизкарат битката, но сам в себе си той чувствуваше желание колкото може по-скоро да докара работата докрай; дотогава все му беше някак неспокойно и неудобно; зер, все пак му дохождаше на ум мисълта, че душите не са съвсем истински и че в подобни случаи всякога товарът трябва по-скоро да се снеме от плещите. Не беше успял да излезе на улицата, размисляйки за всичко туй, и в същото време мъкнеше на гърба си мечата кожа, покрита с кафяво сукно, когато на самия ъгъл на улицата се сблъска с друг господин също с меча кожа, покрита с кафяво сукно, и със зимна шапка с уши. Господинът извика — той бе Манилов. Те тозчас се сграбчиха в прегръдки и около пет минути стояха на улицата така. Целувките бяха тъй силни, че и двамата почти целия ден ги боляха предните зъби. От радост на Манилов само носът и устата останаха на лицето, а очите му съвсем се изгубиха. Около четвърт час той държа с две ръце ръката на Чичиков и страшно я стопли. С най-тънки и приятни изрази той разправи как летял да прегърне Павел Иванович; завърши с такъв комплимент, какъвто прилича да бъде казан само на някоя мома, с която отиваш да танцуваш. Чичиков отвори уста, без да знае още как да благодари, когато изведнъж Манилов извади изпод шубата си една хартия, свита на тръбичка и вързана с розова панделка, и сръчно му я подаде с два пръста.
— Какво е това?
— Мужиците.
— А! — Той веднага я разгъна, погледна я набързо и се учуди на чистотата и красотата на почерка. — Славно написано — каза той, — няма нужда и да се преписва. Пък и с украшения наоколо! Кой направи тъй изкусно тези украшения?
— Хе, няма защо да питате — каза Манилов.
— Вие ли?
— Жена ми.
— Ах, боже мой! Мене просто ми е съвестно, дето съм причинил толкова затруднения.
— Заради Павел Иванович — няма затруднения.
Чичиков се поклони с признателност. Като чу, че той отива в съдилището, за да узакони продавателните, Манилов изказа готовност да го придружи. Приятелите се хванаха под ръка и тръгнаха заедно. При всяко малко нагорнище или издигнатина, или стъпалце Манилов подкрепяше Чичиков и почти го приповдигаше с ръка, като принаждаше с приятна усмивка, че той не ще остави никога Павел Иванович да натърти крачката си. Чичиков се смущаваше, като не знаеше как да му благодари, защото чувствуваше, че беше май тежичък. С такива взаимни услуги те дойдоха най-сетне до площада, дето бяха учрежденията — едно голямо триетажно масивно здание, цяло бяло като тебешир, вероятно за да изобразява душевната чистота на длъжностните лица, които се помещаваха в него; другите здания на площада не отговаряха на грамадността на масивното здание. Те бяха: една караулна будка, при която стоеше войник с пушка, две-три файтонджийски борси и най-сетне дълги дъсчени огради с известните стоборни надписи и рисунки, надраскани с въглени и тебешир. Нищо друго нямаше в тоя самотен или както се изразяват по нас, красив площад. От прозорците на втория и третия етаж се подаваха неподкупните глави на Темидините жреци и в същата минута се скриваха пак: вероятно в това време влизаше началникът им. Приятелите не се изкачиха, ами отърчаха по стълбата, защото Чичиков, като искаше да избегне подкрепянето с ръка от страна на Манилов, ускоряваше крачките, а Манилов също от своя страна летеше напред, като гледаше да не остави Чичиков да се умори, и затуй, когато влязоха в тъмния коридор, двамата се задъхваха много силно. Погледът им не биде изненадан от чистота нито в коридорите, нито в стаите. Тогава още не се грижеха за нея и онова, което беше мръсно, тъй си и оставаше мръсно, без да вземе привлекателна външност. Темида приемаше гостите си просто, каквато си е, в неглиже и халат. Би трябвало да се опишат канцеларските стаи, през които минаха нашите герои, ала авторът изпитва голям страх към всички държавни учреждения. Когато му се е случвало да минава през такива места, дори с бляскав и благороден вид, с лакирани подове и маси, той е гледал да мине през тях колкото може по-скоро, със смирено наведени към земята очи, и затова съвсем не знае как там всичко благоденствува и цъфти. Нашите герои видяха много хартия, и чернова, и белова, наведени глави, широки тилове, фракове, сюртуци с губернска кройка и дори просто някаква си светлосива куртка, хвърляща се в очи много остро, която с глава, наведена на една страна и сложена почти върху самата хартия, преписваше чевръсто и с широки извивки протокол за възвръщане на земя по съдебен ред, или опис на имение, заграбено от някой мирен помешчик, който спокойно доживяваше дните си, макар и даден под съд, народил и деца, и внуци под неговото крило; чуваха се и откъси от къси фрази, произнасяни с дрезгав глас: „Федосей Федосеевич, дайте ми, моля ви се, дело № 368!“ — „Вие все затуряте някъде тапата на канцеларската мастилница!“ Понякога някой глас, по-величествен, без съмнение на някой от началниците, се раздаваше повелително: „На, препиши това! Инак ще ти събуят обущата и ще ми престоиш шест дни гладен.“ Шумът от перата беше голям, като че няколко талиги с вършини минаваха през гора, затрупана на четвърт аршин с изсъхнали листа.