Чичиков и Манилов отидоха при първата маса, дето седяха двама млади чиновници, и попитаха:
— Молим, кажете ни, де се уреждат тука крепостните работи?
— Какво искате? — казаха и двамата чиновници, като се обърнаха.
— Искам да подам едно заявление.
— Какво сте купили?
— Аз бих искал да зная по-напред де е отделението за крепостните актове, тука ли или на друго място?
— Вие кажете по-напред какво сте купили, на каква цена и ние тогава ще ви кажем къде е; а само тъй не може да се знае.
Чичиков тозчас видя, че тези чиновници бяха просто любопитни, както всички млади чиновници, и искаха да придадат повече тежест и значение на себе си и на работата си.
— Слушай, любезни — каза той, — аз зная много добре, че всичките продавателни, от каквато и да са цена, се намират на едно място, затова ви моля да ни кажете отделението, ако пък вие не знаете какво се работи тука, у вас, тогава ще попитаме други. — На това чиновниците не отговориха нищо, само единият от тях посочи с пръст към ъгъла на стаята, дето при една маса стоеше елин старец и отбелязваше някакви книжа. Чичиков и Манилов минаха между масите и отидоха право при него. Старецът се занимаваше много внимателно.
— Позволете да ви попитаме — каза Чичиков и се поклони, — тука ли е службата по крепостните актове?
Старецът вдигна очи и бавно произнесе:
— Тук няма крепостни актове.
— Ами де?
— А де е крепостната експедиция?
— При Иван Антонович.
— А де е Иван Антонович?
Старецът посочи с пръст в другия ъгъл на стаята. Чичиков и Манилов тръгнаха към Иван Антонович. Иван Антонович беше вече извил едното си око и ги изгледа изкриво, но в същата минута се вдълбочи още.
— Позволете да попитаме — каза Чичиков, като се поклони, — тук ли е службата по крепостните актове?
Иван Антонович сякаш не чу нищо и съвсем се задълбочи в книжата, без да отговори нещо. От пръв поглед личеше, че той беше вече човек на благоразумни години, не като някой млад бъбрица и лудетина. Иван Антонович изглеждаше да е вече отколе надхвърлил четирийсетте години; косите му бяха черни, гъсти, цялата средна част на лицето му се издаваше напред и бе отишла към носа му; с една дума, то беше онова лице, което в обществото наричат свинска муцуна.
— Позволете да попитаме, тук ли е крепостната експедиция? — каза Чичиков.
— Тук — каза Иван Антонович, извърна свинската си муцуна и пак се наведе да пише.
— Ето каква работа има: купил съм от разни владетели от тукашния уезд селяни за преселване; продавателни има, остава да се извърши, каквото трябва.
— Продавачите налице ли са?
— Някои са тука, а други имат пълномощници.