— Всичко туй е хубаво, само че както обичате, но ние не ще ви пуснем тъй скоро. Продавателните ще бъдат направени още днес, но вие все пак ще поостанете при нас. Ето, аз още сега ще дам заповед — каза той и отвори вратата на канцеларията, пълна с чиновници, които приличаха на трудолюбиви пчели, пръснати по питите, ако само восъчните пити могат да се оприличат на канцеларски дела. — Иван Антонович тука ли е?
— Тука! — обади се един глас отвътре.
— Извикайте го!
Известният вече на читателя Иван Антонович, свинската муцуна, влезе в залата и почтително се поклони.
— На, вземете, Иван Антонович, всички тия книжа
— Но не забравяйте, Иван Григориевич — подзе Собакевич, — ще трябват свидетели, поне по двама души от всяка страна. Пратете още сега за прокурора: той е човек без работа и сигурно трябва да си е в къщи, всичко му върши ходатаят Золотух, пръв грабител в света. Инспекторът на санитарната управа и той също няма работа и сигурно е в къщи, ако не е отишъл някъде да играе карти, па има още мнозина, които живеят наблизо тъдява: Трухачевски, Бегушкин — и те само напразно обременяват земята.
— Именно, именно! — каза председателят и веднага прати разсилния за всички тия лица.
— И ще ви помоля още — каза Чичиков, — повикайте пълномощника на една помешчица, от която също направих покупка — син на протопопа отец Кирил; той служел тук при вас.
— Защо не, ще повикаме и него! — каза председателят. — Всичко ще направим, но никому от чиновниците да не давате нищо; аз ви моля за това. Моите приятели не трябва да плащат. — Като каза това, той тозчас даде някаква заповед на Иван Антонович, комуто, както се вижда, тя не се хареса. Продавателните сякаш подействуваха добре на председателя, особено когато той видя, че всичките покупки възлизат на сто хиляди рубли. Няколко минути той гледа Чичиков в очите с израз на голямо удоволствие и най-сетне каза: — Та тъй, а! Такава ми ти работа, Павел Иванович! Значи, и вие се сдобихте вече!
— Сдобих се! — отвърна Чичиков.
— Хубава работа! Наистина, хубава работа!
— Да, аз сам виждам, че по-хубава работа не можех да заловя. Както и да е, но целта на един човек все е неопределена, докато не стъпи най-сетне с твърда нога върху здрава основа, а не върху някаква свободомислена младежка химера! — Тук той много на място укори за либерализма им всички млади хора, и заслужено. Но забележително е, че в думите му все имаше някаква несигурност сякаш той в същото време говореше сам на себе си: „Ех, приятелю, лъжеш, та се късаш!“ Той дори не погледна Собакевич и Манилов от страх да не съзре нещо по лицата им. Но напразно се боеше той: лицето на Собакевич нито помръдна, а Манилов, омагьосан от фразата, само потръсваше от удоволствие главата си одобрително и изпитваше такова дълбоко чувство, каквото изпитва някой любител на музиката, когато певицата надмине дори и цигулката и изпищи такава някоя тънка нота, каквато не е по силите и на птиче гърло.
— Ала защо не обадите на Иван Григориевич — отзова се Собакевич — какво именно сте сдобили? А вие, Иван Григориевич, защо не го попитате какво именно е сдобил? Какъв народ! Просто злато! Че аз му продадох и коларя Михеев.
— Я гледай, значи, и Михеева продадохте? — каза председателят. — Аз зная коларя Михеев: чудесен майстор; той поправи моето кабриолетче. Само че, позволете, как е възможно… вие бяхте ми казали, че умрял…
— Кой, Михеев ли да е умрял? — каза Собакевич, без да се смути ни най-малко. — Брат му беше, дето умря, а той е жив-живеничък и е дори по-здрав, отколкото по-рано. Тия дни нагласи една такава бричка, каквато и в Москва не могат направи. Той би трябвало всъщност само за царя да работи.
— Да, Михеев е чудесен майстор — каза председателят — и аз дори се учудвам как сте могли да се разделите с него.
— А че само Михеев ли е! Ами Пробка Степан, дърводелецът, Милушкин, тухларят, Телятников Максим, кондурджията — всички отидоха, всички продадох! — А когато председателят попита защо ги е продал, щом са били хора, необходими за къщата, и майстори, Собакевич махна с ръка и отговори: — Ей тъй, просто хванаха ме дяволите, я чакай, рекох, да ги продам, и ги продадох от глупост! — След това той наведе глава тъй, като че сам се разкайваше за тази работа, и додаде: — Ей на, побелял съм вече, ала и досега не съм поумнял.
— Но позволете, Павел Иванович — каза председателят, — как купувате селяни без земя? Да не би за преселване?
— За преселване.
— Е, щом е за преселване — работата е друга; а в кои места?
— В кои места ли… в Херсонска губерния.
— О, там земята е прекрасна! — каза председателят и се отзова с голяма похвала за буйните и високи тамошни храни.