Но през това време, когато той седеше в коравото си кресло, тревожен от разни мисли и от безсъница, усърдно гощавайки Ноздрев и всичките му роднини, и пред него мъждееше лоена свещица, чийто пламък отколе бе покрит с изгоряла черна шапка и всяка минута заплашваше да угасне, и от прозорците го гледаше сляпа, тъмна нощ, готова да посинее от близката зора, и далечни петли се провикваха един през друг, и в съвсем заспалия град може би някъде се луташе само някой влагат шинел, несретник, незнайно от какъв клас и чин, който познава едничък само (уви!) твърде много утъпкан от руските босяци път — в това време в другия край на града ставаше събитие, което се готвеше да увеличи неприятното положение на нашия герой. Именно из далечните улици и улички на града трополеше един твърде странен екипаж, който докарваше недоумение относно наименованието му. Той не приличаше нито на бричка, нито на каляска, нито на файтон, а по-скоро на дебелобуза голяма диня, турена върху колела. Бузите на тая диня, т.е. вратичките, които носеха следи от жълта боя, се затваряха много зле поради лошото състояние на ръчките и ключалките, завързани криво-ляво с върви. Динята беше пълна с басмени възглавници във вид на кесии, валяци и просто възглавници, натъпкани с торби с хлябове, краваи, питки, ювки, колачета от варено месо. Баница с пиле и баница с риба надничаха дори отгоре. Задното място на колата бе заето от едно лице от лакейски произход, с куртка от домашна конопена материя, с небръсната брада, малко побеляла — лице, известно под името момчето. Шумът и скриптенето на железните скоби и ръждясали бурми разбудиха в другия край на града стражаря, който дигна своята алебарда и викна в просъница, колкото сили имаше: „Кой там?“ Но като видя, че никой няма там, а само надалеч някъде се чуваше трополене, улови под яката си някакъв звяр, доближи до фенера и го погуби тозчас върху нокътя си, подир което остави алебардата и пак заспа според правилата на своето рицарство. Конете всеки миг падаха на предните си колене, защото не бяха подковани, и при туй, както се вижда, тихата градска улица им беше слабо позната. Колата, като направи няколко завоя от една улица в друга, най-сетне свърна в една тъмна уличка покрай малката енорийска църква „Св. Никола Недотички“ и се спря пред вратата на попадията. От бричката излезе едно момиче с кърпа на глава, с дебела блуза и заудря вратата с двата си юмрука тъй силно, сякаш беше мъж (момчето с куртка от домашна конопена материя биде сетне смъкнато за краката, защото спеше като заклано). Кучетата лавнаха и вратата, която най-сетне зина, погълна мрака и с голям труд това недодялано превозно произведение. Екипажът влезе в тесния двор, отрупан с дърва, курници и всякакви малки кочини; от екипажа излезе една госпожа: тази госпожа беше помешчицата, колежка секретарша Коробочка. Старицата скоро след заминаването на нашия герой почна тъй да се безпокои поради измамата, която можеше да извърши той, че като не спа три нощи поред, реши да замине за града, макар че конете не бяха подковани, и да узнае там сигурно каква е цената на мъртвите души и дали не се е измамила, не дай боже, като ги е продала може би тройно по-евтино. Каква последица има от нейното пристигане, читателят ще узнае от един разговор, който стана между две дами. Този разговор… но нека по-добре този разговор бъде в следната глава.