ГЛАВА IX
Рано сутринта, дори по-рано от времето, което бе отредено в града N. за визити, от портите на една оранжева дървена къща с мезонин и синкави колони изхвръкна една дама, облечена с изящно широко палто на квадратчета, придружена от лакей с шинел с няколко яки и със златен ширит на кръгла лъскава шапка. Дамата веднага изпърха с необикновена бързина по спуснатите стъпала в каляската, която чакаше при вратата. Лакеят тутакси затвори вратичката, дигна стъпалата и като се хвана за ремъка отзад на каляската, викна на коларя: „Карай!“ Дамата носеше една току-що научена новина и чувствуваше непреодолимо желание да я съобщи по-скоро. Всяка минута тя поглеждаше през прозорчето и виждаше, за неизказано свое огорчение, че все още е на половината път. Всяка къща й се виждаше по-дълга от друг път; бялото масивно старопиталище с тесни прозорци се проточи нетърпимо дълго, така че тя най-сетне не се стърпя да не каже: „Проклета постройка, няма край!“ Кочияшът вече два пъти получи заповед: „По-скоро, по-скоро, Андрюшка! Ти днес караш непоносимо бавно!“ Най-сетне целта бе достигната. Каляската спря пак пред една дървена едноетажна къща с тъмносив цвят, с бели барелиефчета над прозорците, с висока дървена решетка пред самите прозорци и с тясна градинка, зад оградата на която тъничките дръвчета бяха побелели от градския прах, който никога не се махаше от тях. По прозорците се мяркаха саксии с цветя, папагал, който се люлееше в клетка, уловил се с човката си за една брънка, и две кученца, които спяха на припек. В тая къща живееше искрената приятелка на дошлата дама. Авторът се затруднява много как да назове двете дами, тъй че да не му се разсърдят пак, както му се сърдеха едно време. Да ги назове с измислено презиме, е опасно. Каквото име и да измисли, все ще се намери в някой кът на нашата държава — тъй широка — някой да го носи и непременно ще се разсърди до смърт, ще вземе да казва, че авторът нарочно е дохождал там скришом да научи всичко за него: какъв е той и с какво кожухче ходи, и около коя Аграфена Ивановна се навърта, и какво обича да си хапва. Да ги назовеш пък по чин — пази боже, то е още по-опасно. Сега у нас всички чинове и съсловия са тъй раздразнени, че всичко, каквото има в печатана книга, все им се струва, че е обидно: такова е, вижда се, настроението във въздуха. Достатъчно е да кажеш само, че в някой град има един глупав човек, и това е вече обидно: изведнъж ще изскочи някой господин с почтена външност и ще закрещи: „И аз също съм човек, значи, и аз съм глупав“, с една дума, веднага ще се догади каква е работата. И затова, за да избегнем всичко туй, ние ще наричаме дамата, у която дойде гостенката, тъй, както я наричаха почти едногласно в града N., именно — дама, приятна във всяко отношение. Това название тя бе придобила по законен ред, защото наистина нищо не бе пожалила, за да стане любезна до последна степен, макар, разбира се, че през любезността й се промъкваше крадешком — ух, една толкова голяма подвижност на женския характер! — и макар че понякога в нейната приятна дума стърчеше — ух, каква игла! — все пак да не те сполетява онова, което кипеше в сърцето й против някоя друга, която по някакъв начин и с каквото и да е би изпъкнала като първа. Но всичко туй беше облечено с тънко светско държане, което можеше да се срещне в един губернски град. Всяко движение тя правеше с вкус, дори обичаше стиховете, дори понякога знаеше мечтателно да държи главата си и всички се бяха съгласили, че тя наистина е дама, приятна във всяко отношение. Другата пък дама, т.е. гостенката, ще наричаме — просто приятна дама. Пристигането на гостенката събуди двете кученца, които спяха на припек, рунтавата Адел, която постоянно се заплиташе в собствената си козина, и мъжкият Попури с тънички крачка. И едното, и другото понесоха с лай свитите си на колелца опашки към антрето, дето гостенката се освободи от своя клок и остана по рокля с моден десен и цвят и с дълги опашки на врата; из цялата стая замириса на жасмин. Щом приятната във всяко отношение дама узна за пристигането на просто приятната дама, тя изтича в антрето. Дамите се уловиха за ръце, целунаха се и извикаха, както извикват институтките, които се срещат наскоро след свършване на учебното заведение, когато мамичките им още не са успели да им обяснят, че бащата на едната е по-беден и с по-долен чин от бащата на другата. Целувката излезе звънлива и кученцата пак ливнаха, за което ги перкаха с кърпа, и двете дами отидоха в гостната, разбира се, в син цвят, с канапе, кръгла маса и дори параван, покрит с бръшлян; след тях отърчаха, ръмжейки, рунтавата Адел и високият Попури с тъпички крачка. „Тука, тука, ей в това ъгълче! — думаше домакинята, като приканяше гостенката в ъгъла на канапето. — Ей тъй! Ей тъй! Ето ви и възглавка!“ Като каза това, тя пъхна зад гърба й възглавка, на която беше извезан с вълнена прежда рицар тъй, както го везат винаги по канава: носът, излязъл като стълба, а устните — като четириъгълник. „Колко ми е драго, че сте вие… Чувам, че някой дойде, па и мисля кой ли ще бъде тъй рано.“ Параша дума: „Вицегубернаторшата.“ А аз казвам: „Ех, пак дошла, глупачката, да ми додява и тъкмо щях да кажа, че не съм в къщи…“