Гостенката вече щеше да пристъпи към работа и да каже новината, но възклицанието, което в това време издаде приятната във всяко отношение дама, изведнъж даде друга насока на разговора.
— Каква веселичка басма! — възкликна дамата, приятна във всяко отношение, като гледаше роклята на просто приятната дама.
— Да, много веселичка. Прасковя Феодоровна обаче намира, че щяло да бъде по-добре, ако кутийките бяха по-малки и капчиците да не бяха кафяви, ами ясно сини. На сестра й пратили една материйка: такова очарование, което просто не може да се изкаже с думи. Представете си: ивичките теснички, теснички, каквито може само да се представи човешкото въображение, фонът ясносин и пред всяка ивичка се редуват все очички и лапички, очички и лапички, очички и лапички… С една дума, безподобно! Може решително да се каже, че нищо подобно не е имало на света.
— Миличка, това е шарено!
— Ах, не! Не е шарено!
— Ах, шарено е!
Трябва да забележим, че дамата приятна във всяко отношение, беше донякъде материалистка, склонна към отрицание и съмнение, и много нещо отхвърляше в живота.
Тук просто приятната дама обясни, че това съвсем не е шарено и извика: „Да, поздравявам ви: волани вече не се носят.“
— Как не се носят?
— Наместо тях носят фестончета.
— Ах, не е хубаво — фестончета.
— Фестончета, все фестончета: пелеринката с фестончета, на ръкавите фестончета, на раменете фестончета, долу фестончета, навред фестончета.
— Не е хубаво, София Ивановна, навсякъде фестончета.
— Мило е, Ана Григориевна, до невероятност: шият се на два ръба, широки изрезки и отгоре… Но чакайте, ето сега ще се учудите, ето сега ще кажете, че… хайде, учудвайте се, представете си, корсетите ги правят още по-дълги, отпред с езичета и предното кокалче съвсем излиза из границата: фустата цяла се събира наоколо, както едно време малакофите, дори отзад подпълват с малко памук, за да бъде съвършена белфам.
— Е, това вече не го разбирам! — каза дамата, приятна във всяко отношение, като направи едно движение с глава с чувство на достойнство.
— Именно, това вече наистина: не се разбира! — отговори просто приятната дама.
— Както искате, но аз за нищо в света не ще почна да подражавам това.
— И аз също… Наистина, като си помислиш докъде отива понякога модата… На нищо не прилича! Аз поисках от братовчедката си една такава кройка нарочно за смях; моята Меланя почна да ми шие.
— Та вие, значи, имате кройката? — извика дамата, приятна във всяко отношение, не без явно сърдечно вълнение.
— Отдавна, сестра ми я донесе.
— Душичке, дайте я на мене, моля ви се от все сърце.
— Ах, дадох вече дума на Прасковя Феодоровна. Освен — подир нея.
— Кой ще иде да я носи подир Прасковя Феодоровна? Ще бъде твърде странно от наша страна, ако предпочетете чужди пред своите.
— Но и тя е леля.
— Тя ви е леля, ама бог знае каква: от мъжка страна… Не, София Ивановна, не ща и да чувам, ще излезе, че искате да ми нанесете такава обида… То се види, омръзнала съм ви вече: ясно е, че вие искате да скъсате с мене всяко приятелство.
Горката София Ивановна съвсем не знаеше какво да стори. Тя чувствуваше сама, че се е пъхнала между два силни огъня. Що й трябваше да се хвали? Тя беше готова да надупчи с игла глупавия си език.