— Как! Какво говориш! Ти, изглежда, не ме позна? Вгледай се по-хубаво в лицето ми — заговори му Чичиков.
— Как да не ви познавам!Та не ви виждам пръв път — каза вратарят. — Но именно вас ми е заповядано да не пущам, всички други може.
— И таз добра! Откъде накъде? Защо?
— Такава е заповедта; види се, така и трябва — каза вратарят и додаде при това думата: да. Подир което застана пред него съвсем непринудено, без да спазва онзи любезен вид, с който по-преди бързаше да съблича шинела му. Сякаш, като го гледаше, той мислеше: „Е-хе, щом господарите те гонят от къщата си, то се види, ще да си някоя манга!“
„Чудна работа“ — помисли си Чичиков и тозчас отиде у председателя на палатата; но председателят тъй се смути, като го видя, че не можа да свърже две думи и наговори такива глупости, щото дори и двамата ги досрамя. Като си отиваше от него, Чичиков, колкото и да се мъчеше из пътя да си обясни работата и да схване какво е искал да каже председателят и за какво се отнасят думите му, не можа нищо да разбере. После намина у другите: у полицейския началник, у вицегубернатора, у пощенския началник, ала те или не го приеха, или го приеха тъй странно, водеха такъв принуден и неразбран разговор, тъй бяха смутени и такава безсмислица излезе от всичко, че той се усъмни в ума им. Той се опита да мине още у тоз-онзи, за да узнае поне причината, но не откри никаква причина. Като полусънен той заскита без цел из града, без да е в състояние да реши той ли е полудял, чиновниците ли са изгубили ума си, насън ли става всичко туй, или наяве се е забъркала някоя каша, по-лоша, отколкото насън. Късно вече, почти в здрач, се яви в хотела си, отдето беше излязъл в такова добро разположение на духа, и от мъка заповяда да му дадат чай. Замислен и потънал в някакво безсмислено разсъждение за странността на своето положение, той почна да налива чай, когато изведнъж се отвори вратата на стаята му и съвсем неочаквано се изкуми Ноздрев.
— На, дето казва поговорката: „За брат до море, за драг през море!“ — заговори той, като снемаше шапката си. — Минавам оттук, виждам, прозорецът свети, я чакай, мисля си, да се отбия! Сигурно не спи още. А! Виж, туй е хубаво, дето на масата ти има чай, ще изпия на драго сърце една чашка: днес на обяд преядох разни глупости, та усещам, че в стомаха ми почва да се бърка. Хайде, кажи да ми напълнят една лула. Де е твоята лула?
— Че аз не пуша тютюн — каза сухо Чичиков.
— Празни приказки, чунким не знам, че си пушилка. Ей! Как го казваха твоя слуга? Ей, Вахрамей, слушай!
— Не Вахрамей, ами Петрушка!
— Как тъй! Та ти по-рано имаше Вахрамей?
— Никакъв Вахрамей не съм имал!
— Да, право, Деребин имаше Вахрамей. Представи си какво щастие за Деребин: леля му се скарала със сина си, задето се бил оженил за една крепостна, и завещала нему целия си имот. Мисля си, де да има човек ей такава леля! Но ти, байно, какво си се отдалечил тъй от всички, никъде не ходиш? Разбира се, аз зная, ти се занимаваш понякога с учени неща, обичаш да четеш (отде накъде Ноздрев бе заключил, че нашият герой се занимава с учени неща и обича да чете, това, да си признаем, ние никак не можем каза, а Чичиков още по-малко). Ах, братче Чичиков, да беше видял само… ех, че храна щеше да бъде за твоя сатирически ум (отде накъде Чичиков имал сатирически ум — и това не се знае). Представи си, братко, у търговеца Лихачов играехме на карти — ех, че смешно беше! Перепендев, който беше с мене: „Ето, казва, да беше Чичиков тука, тъкмо за него!…“ (А пък Чичиков не познаваше никакъв Перепендев). Ама наистина признай си, братле, ти тогава постъпи страшно подло с мене, помниш ли, когато играхме на дама? Аз спечелих тогава… Да, братле, ти просто ме ограби. Но аз, дявол ме знае, никак не мога да се сърдя. През дене си с председателя… Ах, да! Трябва да ти кажа, че из града всички са против тебе; те мислят, че ти правиш фалшиви банкноти, уловиха се за мене, но аз се опълчих с всички сили за тебе, наговорих им, че съм ти бил съученик и познавам баща ти; няма какво да се каже, пратих ги за зелен хайвер както трябва.