Много е съмнително дали избраният от нас герой се е харесал на читателите. На дамите той не ще се хареса, това може да се каже положително, защото дамите искат героят да бъде абсолютно съвършенство и ако има някое душевно или телесно петънце, тогава — работата е лоша! Колкото ще дълбоко да прониква авторът в душата му, ако ще би да отрази лика му по-чисто от огледало, пак не ще му дадат никаква цена. Самата пълнота и средната възраст на Чичиков ще му побъркат много: пълнотата в никой случай не се прощава на героя и твърде много дами ще се отвърнат и ще кажат: „Фу, какъв противен!“ Уви! Всичко това авторът го знае и при все това той не може да вземе за герой някой добродетелен човек. Но… може би в същата тая повест ще се дочуят други, досега незасегнати още струни, ще изпъкне безбройното богатство на руския дух, ще премине мъж, дарен с божествени доблести, или чудна руска девойка, каквато не можеш намери никъде по света, с всичката дивна красота на женската душа, цяла великодушен стремеж и самоотверженост. И като мъртви ще изглеждат пред тях всички добродетелни хора на другите племена, както е мъртва книгата пред живото слово! Ще се подигнат руски чувства… и ще видят как дълбоко се е вкоренило в славянската природа онова, което само се е плъзнало по природата ма другите народи… Но защо да говорим за онова, което е напред? Неприлично е за автора, който отдавна е вече мъж, възпитан в строг вътрешен живот и я опресняващата трезвост на самотата, да се забравя като юноша. Всичко си има свой ред и място, и време! А добродетелният човек все пак не е взет за герой! И може дори да се каже защо не е взет. Затуй, защото е време най-сетне да се даде почивка на горкия добродетелен човек; защото думата добродетелен човек се вардаля като празна в устата; защото обърнаха на товарен кон добродетелния човек и няма писател, който да не го е яздил и подкарвал и с камшик, и с всичко, каквото се случи; защото умориха добродетелния човек дотам, че сега у него няма и сянка от добродетел, а са останали само ребра и кожа вместо тяло; защото не уважават добродетелния човек. Не, време е най-сетне да се впрегне и подлецът. И тъй, да впрегнем и подлеца!
Тъмен и скромен е произходът на нашия герой. Родителите му бяха дворяни, но коренни ли или лични — бог знае. По лице той не приличаше на тях: поне оная сродница, която била при раждането му, една нисичка, късичка жена, каквито обикновено наричат птици-калугерици, като взела детето в ръце, извикала: „Излезе съвсем не такъв, какъвто го мислех! Той трябваше да прилича на баба си откъм майчина страна, което щеше да бъде и по-добре, а той се роди, просто както казва пословицата: «Ни на мама мяза, ни на тати, ами — на съседа Фрати»“. Животът изпърво го погледна някак кисело, неприветно през някакво мътно, затрупано със сняг прозорче; нито един приятел, ни другар в детинството! Мъничка стаица с мънички прозорчета, които не се отваряха ни зиме, ни лете; бащата — болнав човек, с дълъг сюртук, подплатен с агнешка кожа, и плетени пантофи, обути на бос крак, който постоянно въздишаше, ходейки из стаята, и плюеше в пясъчницата при ъгъла; вечно седене на пейката с перо в ръка и мастило по пръстите, дори по устните, вечното нравоучително учение пред очите му. „Не лъжи, слушай по-старите и носи добродетели в сърцето си“; вечното тътрузене и щапане на пантофите из стаята, познатият, но всякога строг глас: „Пак си сглупил!“, който се чуваше, когато детето, отегчено от еднообразния труд, принаждаше към някоя буква някаква криволичка или опашка, и вечно познатото, всякога неприятно чувство, когато веднага подир тия думи крайчецът на ухото му се свиваше доста силно между ноктите на дългите пръсти, подали се отдире: ето бедната картина на ранното му детство, за което той едва бе запазил бледен спомен. Но в живота всичко се мени бързо и живо: и един ден с първото пролетно слънце и потеклите ручеи бащата взе сина си и тръгна заедно с него на талижка, подкарана от едно слабо шарено конче, от ония, конто между джамбазите са известни пол името свраки; кончето се управляваше от елин гърбав, дребничък човек, родоначалник на едничкото крепостно семейство, принадлежащо на Чичиковия баща, и който изпълняваше почти всички длъжности в къщата. Те се мъкнаха със свраката повече от ден и половина: из пътя нощуваха, минаха през река, закусваха студена баница и печено овнешко месо и чак на третия ден сутринта се довлякоха до града. Пред малкото момче блеснаха с неочаквано великолепие градските улици и го накараха да стои няколко минути зяпнало, след туй свраката хлътна заедно с талигата в един ров, с който се почваше една тясна уличка, стръмно наведена надолу и потънала в кал, дълго работи тя там с всички сили и меси с крака, подкарвана от гърбатия колар и от самия господар, и най-сетне ги вкара в едно малко дворче на стръмнината с две цъфнали ябълкови дървета пред вехта къщица и градина зад нея, нисичка, малка, състояща се само от калини, бъз и със скрита в дъното дървена барака, покрита с дъски, с тясно матово прозорче. Тук живееше една тяхна сродница, грохнала бабичка, която все още ходеше всяка заран на пазар и след това сушеше чорапите си до самовара, която погали момчето по бузата и се полюбува на пълнотата му. Тук той трябваше да остане и да ходи всекидневно в градското училище. Бащата пренощува и на другия ден си замина. При раздялата родителските очи не проляха сълзи; той даде половин рубла медни пари за разходи и сладкиши и което е много по-важно — едно умно наставление: „Хем гледай, Павлуша: учи се, не лудувай и не обесничи, а най-вече угаждай на учителите и началниците. Ако угаждаш на началника, макар и да не успяваш в науките и бог да не ти е дал талант, пак ще вървиш напред и ще изпревариш всички. С другари не се води: те няма да те научат на добро: а пък ако трябва, води се с ония, които са по-богати, та при случай да ти бъдат полезни. Не гощавай и не черпи никого, а по-добре дръж се тъй, че тебе да гощават и най-много пази и скътвай парицата: това нещо е най-сигурно на света. Другар или приятел ще те измамни и пръв ще ти измени в някоя беда, а парата няма да ти измени, в каквато и беда да се намираш. В света всичко можеш да направиш и всичко можеш да превъзмогнеш с парата.“ Като даде това наставление, бащата се раздели със сина си и се потътрузи пак към дома си със своята сврака и оттогава синът вече никога не го видя; ала думите и наставленията се запазиха дълбоко в душата му.