— Изчакай на бара, докато го уведомя, че си тук — каза Пам. — Новият ни барман много ще ти хареса.
Барманите във „Вамптазия“ не се задържаха дълго на работа. Ерик и Пам винаги се стараеха да наемат колоритни образи — един екзотичен барман привличаше като магнит тълпите от туристи, нетърпеливи да се докоснат до опасността, — и в това отношение успяваха. Но, незнайно защо, кандидатите им бързо се износваха.
Кацнах на един от столовете пред бара и новият работник ме дари с ослепителната си усмивка. Радост за окото, не ще и дума. Имаше дълга кестенява коса, надиплена по раменете му на ситни къдрици, добре оформен мустак и клинообразна брадичка. На лявото си око носеше черна превръзка. Едрите му черти едва се побираха върху тясното му лице. На ръст бе колкото мен, не повече от метър и седемдесет. Носеше черна риза — с жабо и широки ръкави, — черен панталон и високи черни ботуши. Липсваше му само кърпа на главата и пистолет в ръката.
— Защо не си сложиш папагал на рамото? — казах.
— Триста дяволи! Скъпа госпожице, не за пръв път ми предлагат това. — Имаше чудесен, плътен баритон. — Но според изискванията на здравното министерство в увеселителните заведения е забранено да се държат птици извън клетка. — Той ми се поклони дълбоко, доколкото позволяваше тясното пространство зад бара. — Ще ме удостоите ли с честта да науча името ви и да ви предложа питие?
Не се стърпях и се усмихнах.
— Разбира се, сър. Аз съм Суки Стакхаус. — Той веднага усети полъха на различното у мен. Вампирите почти винаги го долавят. Живите мъртъвци обикновено ме забелязват, за разлика от хората. Има някаква ирония в това, че не мога да чета мислите на съществата, които ценят моите телепатични способности, а хората предпочитат да ме смятат за психично болна, отколкото за природно надарена.
Жената, която седеше на стола до мен (с надхвърлен лимит по кредитните карти и син със Синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието), нададе ухо и се заслуша в разговора ни. Ревнуваше, тъй като от трийсет минути всячески се опитваше да привлече вниманието на бармана. Огледа ме добре, опитвайки се да разбере кое точно е накарало вампира да ме заговори. Видяното изобщо не я впечатли.
— Очарован съм да се запозная с вас, светла девице — нежно каза вампирът, а аз се ухилих. Е, поне съм светла, в русо-синеокия смисъл. Очите му ме изпиваха; естествено, ако работиш в бар и си жена, свикваш с това. Поне не ме гледаше похотливо; а ако работиш в бар и си жена, повярвайте ми, лесно можеш да различиш възхищението от чукането с поглед.
— Главата си залагам, че не е никаква девица — каза жената до мен.
Права беше, но това изобщо не й влизаше в работата.
— Трябва да се държите учтиво с другите клиенти — каза й вампирът с умалена версия на досегашната си усмивка. Резците му леко щръкнаха и аз забелязах, че имаше криви (макар и съвършено бели) зъби. Американските стандарти за равната зъбна подредба господстват съвсем отскоро.
— Никой не може да ми казва как да се държа — озъби се жената. Непознатата се гневеше, защото вечерта не протичаше според очакванията й. Тя се бе надявала, че лесно ще привлече някой вампир и че всеки вампир би се почувствал късметлия да я има. Беше планирала да позволи на някой от тях да я ухапе по врата, ако в замяна той просто уреди неплатените сметки по кредитната й карта.
Жената надценяваше себе си и подценяваше вампирите.
— Извинете, госпожо, но докато сте във „Вамптазия“, имам пълното право да ви казвам как да се държите — отвърна барманът.
Тя се сниши под втренчения му поглед като хипнотизирана.
— Моето име — рече той, след като отново насочи вниманието си към мен, — е Чарлз Туайнинг.
— Приятно ми е — казах.
— Питие?
— Да, моля. Джинджифилова лимонада. — След срещата с Ерик трябваше да шофирам обратно до Бон Томпс.
Той вдигна високо извитите си вежди, но ми наля питието и го сервира върху салфетка пред мен. Платих му и пуснах тлъст бакшиш в буркана. Върху малката бяла салфетка бяха нарисувани черни вампирски резци, а от десния се стичаше червена капка — специално изработени салфетки за вампирския бар. В противоположния ъгъл имаше яркочервен надпис „Вамптазия“, щампован в същия шрифт като табелата над входа. Чудничко. Зад витрина до бара бяха изложени тениски и чаши за продан, декорирани със същото лого. Отдолу пишеше: „Вамптазия — барът, който хапе“! През последните няколко месеца търговските начинания на Ерик бележеха страхотни успехи.