Сега вече знаех, че той е подозирал Фърнан в мошеничество. Предупредил е Кристин, съюзничката на баща си. Тя ме накара да използвам телепатичните си умения и аз открих, че Фърнан играе нечестно. Това трябваше да подсигури победата на Джаксън.
Но внезапно всичко се обърна срещу Ерво-старши. Състезанието продължи с още по-високи залози. Аз нямах нищо общо с това решение. Но сега Алсид, под влиянието на гнева и мъката си, обвиняваше мен.
Опитах се да се ядосам, но не успях. Стана ми още по-тъжно.
Близнаците се сбогуваха с мен, качиха се в кадилака на Клодин и се изнесоха с бясна скорост от паркинга, сякаш нямаха търпение да се приберат в Монро. Аз имах същото желание, но нямах сили да го осъществя. Имах нужда да поседя зад волана десетина минути, за да дойда на себе си.
Внезапно осъзнах, че си мисля за Куин. По-добре за него — стабилен мъж с ясен път в живота, — отколкото за разкъсана плът, кръв и смърт.
През целия път към вкъщи ме преследваха мрачни мисли.
Спокойно можех да звънна в „Мерлот“ и да си взема още една почивна вечер, но — естествено — не го направих. Отидох на работа и се заех с обичайните си задължения: вземах поръчки, разнасях питиета, допълвах халби с бира, прибирах бакшишите в джоба си, бършех маси, наглеждах помощник-келнера и новия готвач (вампир на име Антъни Боливар, когото използвахме от време на време). Но вършех всичко механично, като робот.
Сам седеше в ъгъла, но не го свърташе на едно място. Забелязах, че непрекъснато следи работата на новия ни барман. Може би мъничко ревнуваше, че Чарлз неусетно се бе превърнал в любимец на всички. Вампирът наистина изглеждаше неустоимо. Тази вечер носеше червена превръзка за око, украсена с пайети, обичайната си риза на средновековен поет и черен елек с още пайети — екстремен кич, но му отиваше.
— Изглеждаш тъжна, красива девойко — каза той, докато приготвяше поредната ми поръчка: коктейл „Том Колинс“ и ром с кока-кола.
— Просто тежък ден — въздъхнах аз и направих усилие да се усмихна.
Имах да мисля за толкова много неща, че изобщо не се развълнувах, когато Бил отново се появи в бара със Села Пъмфри. Когато седнаха в моя район — също. Но когато Бил улови ръката ми, след като взех поръчката им и тръгнах към бара, подскочих встрани като опарена.
— Исках само да разбера какво те тревожи — каза той и в главата ми отново нахлу приятното усещане от онази нощ в болницата, когато лежахме прегърнати на леглото ми. Понечих да кажа нещо, но погледът ми улови възмутената физиономия на Села и потиснах емоционалния си изблик още в зародиш.
— Веднага се връщам с поръчката ви — изчуруликах аз и извадих на показ всичките си трийсет и два зъба.
Да върви по дяволите, помислих си. И той, и крантата, с която се е довлякъл.
Оттам нататък за мен те бяха просто клиенти и нищо повече. Работех и се усмихвах, усмихвах се и работех.
Нямах никакво желание да общувам с каквито и да било свръхсъщества, затова старателно избягвах Сам. Страхувах се — понеже нямах причина да се ядосвам на Сам, — че ако ме попита какво ми е, ще му разкажа всичко. А на мен просто не ми се говореше за това. Сигурно ви е познато онова усещане, когато не искаш да правиш нищо друго, освен да мълчиш и да се самосъжаляваш. Е, точно така се чувствах в момента.
Но в крайна сметка се наложи да отида при Сам, защото Баракудата попита дали може да плати сметката си с чек. В „Мерлот“ имаше правило — да не приемаме чекове без изричното одобрение на Сам. На всичкото отгоре трябваше да застана близо до него, защото клиентите вдигаха твърде много шум.
Не смятах да се задържам повече от необходимото, но още щом се наведох до ухото му, той се обърна към мен и зяпна от изненада.
— Боже мили, Суки! — възкликна той. — Къде си се мотала?
Отдръпнах се назад, неспособна да обеля и дума. Очевидно излъчвах миризма, която ме издаваше, а аз дори не подозирах за това. До гуша ми беше дошло от чувствителните носове на свръхсъществата.
— Навъртала си се около тигър! Къде го намери? — попита той.
— Тигър — повторих аз като в унес.
Вече знаех в какво се превръщаше Куин по пълнолуние.
— Разкажи ми — настоя Сам.