Подскочих от уплаха и рязко се обърнах, за да разбера, че Чарлз е напуснал работното си място зад бара.
— Уплаши ме — казах аз, сякаш той не знаеше.
— Извинявай.
— Да, същият.
— Така си и помислих. Никога не съм го чувал да пее на живо. Сигурно е невероятно преживяване. — Чарлз стоеше загледан към паркинга, сякаш обмисляше нещо важно. Имах чувството, че не чува дори собствените си думи.
Отворих уста да го попитам нещо, но внезапно проумях казаното от него и въпросът заседна в гърлото ми. Настъпи неловко мълчание. Трябваше да кажа нещо, иначе вампирът щеше да усети, че нещо не е наред.
— Е, май е време да се залавям за работа — казах аз и на устните ми цъфна специалната ми усмивка за напечени ситуации. Божичко, щеше да ми се пръсне сърцето! Внезапното ми прозрение подреди целия хаос в главата ми за нула време. Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Намирах се пред дилемата „бой или бягство“, но вътрешният ми глас убедително ме посъветва да избера бягството. Обърнах се и тръгнах в посока към бара.
Вратата в дъното на коридора обикновено стоеше отворена, защото клиентите непрекъснато минаваха оттам на път за тоалетната. Само че сега беше затворена. А аз си спомнях много добре, че когато отивах да се видя с Буба, я оставих отворена.
Лоша работа.
— Суки — обади се Чарлз зад мен. — Ужасно съжалявам.
— Ти беше този, който простреля Сам, нали? — протегнах ръка зад гърба си и пипнешком потърсих бравата на вратата. Той не би ме убил пред очите на всички клиенти, нали така? После се сетих за нощта, в която Ерик и Бил изтрепаха цял куп мъже в къщата ми. Отне им не повече от две-три минути. Сетих се и как изглеждаха жертвите след това.
— Да. Извадих голям късмет, че готвачката се призна за виновна. Но тя не спомена нищо за Сам, нали?
— Не — едва чуто казах аз. — Призна за всички останали, но не и за Сам. А и неговият куршум се различаваше от останалите.
Пръстите ми напипаха бравата. Ако я натиснех, имах шанс — макар и малък — да спася живота си. Интересно, дали Чарлз милееше за собствения си живот?
— Ти си искал да работиш тук — казах.
— Хрумна ми, че ако извадя Сам от строя, ще ми се отвори шанс да го заместя.
— Откъде знаеше, че ще потърся помощ от Ерик.
— Не знаех. Но бях сигурен, че все някой ще му каже за безизходицата, в която сте изпаднали в „Мерлот“. А той нямаше да ти откаже помощ. Логично беше да изпрати мен.
— Защо вършиш всичко това?
— Ерик има дълг за плащане.
Чарлз лека-полека скъсяваше разстоянието помежду ни. Може би възнамеряваше да довърши мисията си точно тук. А може би щеше да изчака по-удобен момент, за да ме очисти на спокойствие, някъде по-далеч от бара.
— Очевидно Ерик е разбрал, че не съм от гнездото на джаксънските вампири, както вече споменах.
— Да, трябваше да си измислиш друго гнездо.
— Но защо? Това ми се стори идеално. Много вампири; няма как да си видяла всички. Никой не може да запомни всички мъже, които са минали през онова имение.
— Само че те са чували Буба да пее — тихо казах аз. — Една вечер той им изнесе концерт. Такова нещо не се забравя. Не знам как е разбрал Ерик, но аз се сетих, когато ти каза…
И тогава той скочи.
Озовах се по гръб на пода за част от секундата, но вече бях успяла да пъхна ръката си в джоба. Той отвори уста, за да ме захапе. Подпираше се на ръце, за да не легне с цялата си тежест отгоре ми. Резците му стърчаха навън и проблясваха на светлината.
— Трябва да го направя. Дал съм клетва — каза той. — Съжалявам.
— А аз не — извиках аз, хвърлих сребърната верижка в устата му и хлопнах челюстта му с опакото на ръката си.
Той изпищя и ме удари. Усетих как реброто ми се пропука, но болката си струваше — от устата му започна да излиза дим. Претърколих се встрани и нададох писък. Вратата се отвори и в коридора нахълтаха няколко клиенти от бара. Сам изхвърча като куршум от кабинета си и хукна към мен. Движеше се доста бързо за човек с ранен крак, а в ръката си, за моя огромна изненада, стискаше дървен кол. Крещящият вампир вече лежеше на пода, притиснат под тежестта на толкова много едри мъже в сини джинси, че изобщо не се виждаше. Чарлз се опитваше да хапе наред, но изгорената му уста го болеше ужасно и усилията му отиваха на вятъра.
Баракудата Хенеси се намираше най-отдолу в купчината, в директен контакт с вампира.
— Я ми дай тоя кол, момче! — извика той. Сам го подаде на Хойт Фортънбъри, Хойт го предаде на Антонио „Ботуша“ Гулиелми, а Ботуша го пъхна в косматата ръка на Баракудата.