За разнообразие оставих косата си пусната, вместо да я връзвам на конска опашка. Сложих си обеци на яркочервени точки и червило в същия цвят, гримирах се — малко спирала за мигли, малко руж — и вече можех да тръгна към „Мерлот“.
Предишната нощ бях паркирала зад къщата, така че старателно огледах задната веранда за спотайващи се наоколо вампири и чак тогава заключих вратата след себе си. Неведнъж са ме изненадвали в тъмното и чувството не е особено приятно. Е, сега не беше съвсем тъмно, но между вампирите имаше и ранобудници. Когато японците са разработвали синтетичната кръв, едва ли са предполагали, че тяхното изобретение ще превърне вампирите от митични същества в реални създания от мъртва плът и кръв. Японците просто са искали да спечелят някой и друг долар от спешните отделения в болниците, предлагайки им заместител на безценната течност. В крайна сметка, съвсем неволно, те осигуриха на вампирите алтернативен — и съвсем законен — начин за хранене и им позволиха да излязат на светло.
Като заговорих за вампири (макар и наум), се сетих за Бил Комптън и се зачудих дали е у тях. Вампирът Бил — моята първа любов — живееше точно отсреща, в другия край на гробището. Къщите ни се намираха от двете страни на общинския път, недалеч от малкото градче Бон Томпс, в южна посока от бара, в който работех. Напоследък Бил пътуваше почти непрекъснато. Разбирах кога е в града единствено в редките случаи, когато се отбиваше в „Мерлот“. Идваше, общуваше с редовните клиенти, пийваше бутилка топла кръв — група О+ и си отиваше. Предпочиташе „Истинска кръв“, най-скъпата синтетична алтернатива на пазара. Казвал ми е, че тя почти напълно задоволява желанието му да пие прясна кръв направо от източника. И понеже съм виждала Бил в пристъп на кръвожадност, можех само да благодаря на бога — и на японците — за „Истинска кръв“. Е понякога Бил ужасно много ми липсваше.
Стиснах зъби и прогоних тази мисъл от главата си. Днес беше ден за позитивизъм. Точка. Никакви грижи! Никакви страхове! Свободна млада жена на двайсет и шест! Работа! Собствена къща! Пари в банката! Все хубави, положителни неща.
Паркингът пред „Мерлот“ гъмжеше от автомобили. Тази вечер очевидно нямаше да скучая. Свих зад ъгъла и спрях до задния вход. Сам Мерлот, собственик на бара и мой шеф, живееше на няколко метра от работното си място в прекрасна каравана с малко дворче, опасано с жив плет — еквивалента на Сам за бяла дървена ограда. Заключих колата и влязох през служебния вход. Тръгнах по дългия коридор, където се намираха тоалетните, складът и кабинетът на Сам. Открих празно шкафче, напъхах чантата и палтото си вътре, изпънах червените си чорапи, разлюлях коси, за да ги подредя както трябва, и отворих следващата врата, която водеше (и зееше отворена почти непрекъснато) към бара и ресторанта. Не че кухнята предлагаше нещо по-различно от основните неща: хамбургери, пилешки хапки, пържени картофи и лучени кръгчета, салати през лятото и чили през зимата.
Освен шеф Сам беше и барман, и охрана, а понякога и готвач. За щастие, неотдавна повечето ни свободни работни места бяха запълнени.
Новата ни готвачка се оказа съвсем нормален човек. Появи се миналата седмица, след като видяла обявата за работа. В „Мерлот“ имаше голямо текучество на готвачи и аз искрено се надявах Суити де Арт да се задържи колкото се може по-дълго. Идваше навреме, вършеше си добре работата и не създаваше никакви проблеми на останалия персонал. Последният ни готвач — от мъжки пол — даде на приятелката ми Арлийн огромни надежди, че именно той е Избраният (за пети пореден път), докато една нощ не офейка от караваната й с чиниите, вилиците и стереоуредбата. Децата й го понесоха много тежко; не защото обичаха готвача, а защото им липсваше стереоуредбата.
Посрещнаха ме шумна глъчка и цигарен дим. Все едно влизах в друга вселена. Секторът за пушачи е в западния край на залата, но цигареният дим очевидно не е наясно, че трябва да си стои там. Лепнах широка усмивка на лицето си и минах зад бара, за да поздравя Сам с приятелско потупване по рамото. Той майсторски напълни една халба с наливна бира, остави я на тезгяха, после се пресегна за друга чаша и повтори действието.
— Как вървят нещата? — предпазливо попита той. Сам знаеше всички подробности около случая с Джейсън, защото заедно измъкнахме брат ми от онази барака в Хотшот, където го държаха в плен. И все пак се налагаше да говорим с недомлъвки, защото на този етап единствено вампирите съжителстваха официално с хората. Всички останали свръхсъщества продължаваха да пазят съществуването си в дълбока тайна. Вероятно искаха да се убедят, че вампирите не съжаляват за решението си, преди да последват примера им.