— Тръгваме след секунда — измърмори Алсид. Стоеше до мен и внимателно оглеждаше преминаващите лица.
— Напомни ми да те убия по-късно — прошепнах аз с абсолютно спокойно изражение на лицето. — Защо не ми каза нищо?
Високият мъж се качи по стълбите с удивителна грация и целеустременост, поклащайки ръце около огромното си тяло. Когато се изравни с мен, обърна глава и погледите ни се срещнаха. Имаше много тъмни очи, но все още не можех да определя цвета им. Усмихна ми се.
Алсид усети разсейването ми и ме докосна по ръката. После се наведе и прошепна в ухото ми:
— Имам нужда от твоята помощ. След погребението трябва да откриеш възможност да влезеш в съзнанието на Патрик. Намислил е нещо. Иска да провали баща ми.
— Защо просто не ме помоли за това по-рано? — смутено отвърнах аз. Почувствах се обидена.
— Защото не исках да те притискам… не исках да го правиш по задължение!
— Защо реши така?
— Знам, че ти си убила Деби.
Сякаш ми зашлеви шамар. Изчаках да се съвзема от шока и чувството за вина и чак тогава прошепнах:
— Ти се отрече от нея. Какво значение има за теб?
— Никакво — каза той. — Никакво. За мен тя вече беше мъртва. — Не му повярвах и за миг. — Но ти реши, че ще го приема много тежко, затова не ми каза нищо. Сметнала си, че си ми длъжница.
Ако имах оръжие в чантата, щях да се изкуша да го извадя.
— Не ти дължа абсолютно нищо — казах. — Сега разбирам защо дойде да ме вземеш с колата на баща си. Просто си знаел, че след тези твои думи ще се кача в колата си и ще изчезна.
— Не — отвърна той. Продължавахме да шепнем, но нашата интензивна размяна на реплики вече привличаше любопитни погледи. — Е, може и да си права. Връщам си думите назад. Не ми дължиш нищо, моля те, забрави го. Работата е там, че баща ми си има неприятности и аз съм готов на всичко, за да му помогна. А ти можеш да помогнеш.
— Следващия път, когато имаш нужда от помощ, просто помоли. Не използвай изнудване или хитрост, за да я получиш. Аз обичам да помагам на хората. Но мразя да ме пришпорват и мамят. — Той наведе глава, но аз го улових за брадичката и го погледнах право в очите. — Мразя!
Хвърлих поглед към стълбите, за да проверя дали разправията ни е привлякла вниманието на околните. Високият мъж стоеше там и ни гледаше с безразличие, но аз бях сигурна, че е само привидно.
Алсид също погледна нататък. Лицето му почервеня.
— Трябва да влезем в църквата, и то веднага. Ще дойдеш ли с мен?
— Какво значение има дали ще вляза с теб?
— Значението е в това, че си на страната на баща ми. Така заявяваш пред глутницата, че подкрепяш неговата кандидатура.
— Това задължава ли ме с нещо?
— Не.
— Тогава защо ми е да го правя?
— Избирането на водач е работа на глутницата, да, но това би могло да повлияе на онези, които знаят колко много ни помогна ти по време на Войната с вещиците.
Аз лично не бих го нарекла война, а по-скоро сблъсък, защото обшият брой на участниците бе сравнително малък — не повече от петдесетина. Но в историята на шривпортската глутница това, предполагам, се явяваше епично събитие.
Забих поглед в черните си мокасини и положих огромно усилие да се преборя с противоречивите си инстинкти. Еднакво силни, при това.
Единият казваше: На погребение си, не прави сцени. Алсид не заслужава това, нищо няма да ти стане, ако му помогнеш.
А другият: Алсид ти помогна в Джаксън, защото искаше да измъкне баща си от задълженията му към вампирите. Сега отново се опитва да те въвлече в нещо опасно, за да помогне на баща си.
Първият глас отново се намеси: Той познаваше тъмната страна на Деби. Опита се да я отдалечи от себе си, а после публично се отрече от нея.
Вторият глас: Защо изобщо се е влюбил в кучка като Деби? Защо изобщо се е занимавал с нея, след като много добре е знаел колко е злобна и отмъстителна? Единствено той спомена, че тя би могла да владее магия. А цялата тази работа със заклинанията, които тя уж умеела, е просто евтино оправдание.
Чувствах се като Линда Блеър в „Екзорсистът“, където главата й се въртеше в пълен кръг върху шията.