Оглеждах се за високия мъж, но така и не го видях на гробището.
По обратния път към Бон Томпс Алсид очевидно не искаше да нарушаваме приятното си мълчание, само че аз имах въпроси, които чакаха отговор.
— Как разбра? — попитах.
Той дори не се опита да се престори на неразбрал.
— Когато дойдох у вас вчера, усетих едва доловима нейна миризма пред входната ти врага. За останалото се сетих сам.
И през ум не ми мина подобна възможност.
— Едва ли щях да я подуша, ако не познавах Деби толкова добре — уточни той. — Говоря за входната врата. В къщата не усетих нищо.
Значи все пак от чистенето ми е имало някаква полза. Просто имах късмет, че Джак и Лили Лийдс бяха нормални хора с нормално обоняние.
— Искаш ли да знаеш какво се случи?
— Не — отвърна той след кратък размисъл. — Познавам Деби и съм сигурен, че ти просто не си имала друг избор. Долових нейната миризма в твоята къща. Тя сама с дошла при теб.
Но въпреки това не усетих подкрепа в гласа му.
— Тогава Ерик все още живееше при теб, нали? Може би той го е извършил? — обнадеждено попита той.
— Не — отвърнах.
— Може би вече искам да ми разкажеш цялата история.
— А може би аз вече не искам да ти я разкажа. Или ми вярваш, или не. Или ме смяташ за човек, способен да убие жена без сериозна причина, или не. — Честно казано, недоверието на Алсид ме обиди много повече, отколкото предполагах. Постарах се да стоя настрана от мислите му, защото се страхувах, че може да чуя нещо още по-болезнено.
Алсид направи няколко опита да завърже разговор на други теми, но аз се затворих в себе си. Щом свърнахме по отбивката към моята къща, изпитах огромно облекчение и едва дочаках да спрем, за да изхвърча от колата.
Но Алсид вече ме следваше по петите.
— Все ми е едно. — Гласът му звучеше като ръмжене.
— Какво? — Стоях пред входната врата с ключ в ръка.
— Не ми пука.
— Не ти вярвам. Изобщо.
— Какво?
— Алсид, твоите мисли са по-трудни за четене от тези на обикновените хора, но усещам съмненията в главата ти. И тъй като ме помоли да помогна на баща ти, ще ти кажа следното: Патрик Как-му-беше-името е намислил да извади наяве хазартните проблеми на баща ти, за да го представи като неподходящ кандидат за водач на глутницата. — Няма нищо по-коварно и по-свръхестествено от истината. — Прочетох мислите му още преди да ме помолиш за това. А сега ти казвам сбогом. Не искам да те виждам много, ама много дълго време.
— Какво? — втрещено повтори Алсид. Изглеждаше така, сякаш го бях ударила с ютия по челото.
— Когато те виждам… и чувам мислите в главата ти… се чувствам зле. — Е, имаше и други причини за това, но не исках да ги изброявам. — Благодаря за превоза до погребението. — (Тук може би вкарах нотка сарказъм.) — Оценявам факта, че мислиш за мен. — (Тук нотките сарказъм станаха поне две.) Влязох вкъщи, хлопнах вратата под носа на втрещения Алсид и драматично превъртях ключа. Прекосих енергично всекидневната, така че той да чуе стъпките ми, но в коридора спрях и се ослушах. Мощният двигател изръмжа и ако съдех по шума, колата изхвърча в обратна посока по алеята. Не бих се учудила, ако откриех следи от гумите й по новата ми чакълеста настилка.
Съблякох костюма на Тара, напъхах го в плика, за да го занеса на химическо чистене, и внезапно осъзнах, че се чувствам ужасно потисната. Казват, че когато една врата се затвори, се отваря друга. Но който го е казал, не е живял в моята къща.
Зад повечето врати, които аз отварям, обикновено ме дебне нещо страшно.
7.
Вечерта в бара се появи Сам. Настани се на една ъглова маса, като за кралска визита, и положи гипсирания си крак върху възглавница на отсрещния стол. С едното око наблюдаваше Чарлз, а с другото — реакциите на клиентите спрямо новия барман вампир.
Хората влизаха, сядаха на стола срещу него, прекарваха няколко минути там, а после го оставяха на спокойствие. Сам се измъчваше от болка, усещах го. Винаги усещам напрежението на хората, когато ги боли. Но той беше доволен — и от работата на Чарлз, и от факта, че е сред хора в бара.