Всичко това го усещах съвсем ясно, но щом опреше до въпроса кой го е прострелял, потъвах в мъгла. Някой държеше на мушка свръхсъществата с двойствена природа; някой беше убил неколцина от тях и ранил много пъти по толкова. Стрелецът трябваше да бъде открит на всяка цена. Полицията не подозираше Джейсън, за разлика от събратята му. Ако хората на Калвин Норис решаха да вземат нещата в свои ръце, с брат ми беше свършено. Те не знаеха, че има и други жертви, освен тези от Бон Томпс.
Заех се да ровичкам в главите на хората; опитах се дори да отгатна кои са най-удачните кандидати за убиец, за да не ми се налага да слушам тревогите на Лиз Болдуин (примерно) около най-голямата й внучка.
Приех, че стрелецът най-вероятно е мъж. Познавах много жени, които ходеха на лов, и още два пъти по толкова, които имаха достъп до пушка. Но снайперистите обикновено бяха мъже, нали така? Полицията нямаше представа как стрелецът избира жертвите си, защото изобщо не знаеха за съществуването на паралелния свръхестествен свят. А свръхестествените подозираха единствено местните, защото не знаеха реалните мащаби на проблема.
— Суки — каза Сам, когато минах покрай него, — ела тук за малко. Коленичи до мен.
Приклекнах до стола му, за да не ни чуват останалите.
— Суки, неприятно ми е, че пак повдигам този въпрос, но килерът в склада не е подходящ за Чарлз. — Да, килерчето с почистващите препарати не беше предвидено за вампирски нощувки, но вътре не проникваше дневна светлина, така че вършеше работа. Нито килерът имаше прозорци, нито складът.
Отне ми около минута да пренасоча мислите си на друга вълна.
— Само не ми казвай, че Чарлз не може да спи — недоверчиво подхванах аз. Денем вампирите спят непробудно, независимо от обстоятелствата. — Освен това съм сигурна, че си сложил резе от вътрешната страна на вратата.
— Да, но спи свит на пода и се оплаква, че му мирише на стари парцали.
— Ами да, нали там държим препаратите за чистене.
— Опитвам се да ти задам въпрос, Суки… дали Чарлз не би могъл да остане известно време у вас?
— Защо толкова настояваш да ми го натресеш у дома? — попитах. — Едва ли си чак толкова загрижен за удобството на един вампир през деня, когато той така или иначе е мъртъв. Има ли друга причина?
— Суки, с теб сме приятели от доста време, нали?
Надуших нещо гнило. Направо ме блъсна в носа.
— Да — признах аз и нарочно се изправих, за да го гледам отвисоко. — И?
— Носят се слухове, че хотшотската общност е наела телохранител върколак, който да пази Калвин Норис в болницата.
— Да, и на мен ми се стори малко странно. — Веднага усетих безмълвната му тревога. — В такъв случай си чул и какви са подозренията им.
Сам кимна. Сините му очи буквално ме пронизваха.
— Трябва да си дадеш сметка, че това е сериозен проблем, Суки?
— Кое те кара да смяташ, че не съм го направила?
— Отказът да приютиш Чарлз.
— Не виждам нищо общо между нежеланието ми да го прибера вкъщи и тревогата ми за Джейсън.
— Смятам, че той би ти помогнал да защитиш Джейсън, ако нещата опрат дотам. Аз не мога да мръдна никъде заради този крак, иначе бих… Но изобщо не вярвам, че Джейсън е този, който ме е прострелял.
Камък ми падна от сърцето. До този момент дори не съзнавах, че съм се тревожила и за подозренията на Сам.
— Ами… хубаво — неохотно се съгласих аз. — Нека дойде. — И сърдито му обърнах гръб. Все още не можех да проумея защо изобщо се съгласих.
Сам извика Чарлз при себе си и набързо го въведе в обстановката. По-късно същата вечер вампирът взе ключовете ми, за да остави багажа си в колата. Няколко минути по-късно се върна в бара и ми даде знак, че ги е пуснал обратно в чантата ми. Кимнах; малко рязко, признавам. Не преливах от щастие, но след като отново ми предстоеше да вляза в ролята ма хотелиерка, не можех да не отбележа, че гостът ми се държеше много възпитано.
Същата вечер в „Мерлот“ дойдоха Мики и Тара. И точно като предишния път тъмната аура на вампира предизвика вълнение сред клиентите и всички започнаха да говорят по-високо. От погледа на Тара струеше някаква тъжна примиреност. Искаше ми се да си поговорим насаме, но тя не помръдваше от масата. Още един повод за безпокойство. Когато идваше в бара с Франклин Мот, винаги ми отделяше минутка-две, за да ме прегърне и да попита как са нещата в работата и семейството.
Феята Клодин седеше в дъното на бара. Смятах да намина и покрай нея, но положението на Тара изпълваше цялото ми съзнание. Около Клодин, както винаги, пърхаха обожатели.