— Замина си — едва чуто прошепна Чарлз.
— Какво става? — попитах аз също толкова тихо. Или поне така се надявах.
— Не знам, навън е твърде тъмно. — Ако и вампир не може да види нищо в тъмното, значи е много, ама много тъмно. — Ще изляза да огледам.
— Не — трескаво казах аз, но твърде късно, уви!
Исусе Христе, пастире юдейски! Ами ако наоколо дебнеше Мики? Той щеше да убие Чарлз. Със сигурност!
— Суки! — Изобщо не очаквах да чуя гласа на Чарлз, макар че, честно казано, точно в момента не бях в състояние да очаквам каквото и да било. — Ела навън, ако обичаш!
Плъзнах босите си крака в пухените розови чехли и се втурнах по коридора към задната врата; оттам поне ми се стори, че идва гласът на Чарлз.
— Светвам външната лампа — извиках. Не исках да го стряскам с внезапната ярка светлина. — Сигурен ли си, че навън е безопасно?
— Да — отвърнаха два гласа почти едновременно.
Щракнах ключа със затворени очи. Миг по-късно отворих вратата и пристъпих до прага — в розовата си пижама и розовите си пухени чехли. Веднага ми стана хладно и скръстих ръце пред гърдите си.
Отне ми около минута да възприема зрелището пред себе си.
— Така… — бавно казах аз. Чарлз стоеше на покрития с чакъл паркинг, преметнал ръка около шията на Бил Комптън, съседа ми. Бил също е вампир, от Гражданската война насам. С него си имаме общо минало. Е, може би просто камъче в дългото минало на Бил, но за моя живот си е цяла канара.
— Суки — изхриптя Бил през стиснати зъби. — Не искам да причинявам нищо лошо на този непознат. Кажи му да ме пусне.
Замислих се няколко секунди и бързо реших съдбата му.
— Чарлз, мисля, че можеш да го пуснеш — казах аз и в следващия миг новият ни барман вече стърчеше до мен.
— Познаваш ли този мъж? — попита Чарлз с ледена нотка в гласа.
— Да, познава ме — отвърна Бил със същия леден тон. — Интимно.
Ох, дявол да го вземе!
— Колко сме дискретни. — Нищо чудно и моят тон да е бил леден. — Аз не разправям наляво-надясно подробности от нашата отдавна приключила връзка. В замяна очаквам същото джентълменско поведение.
За моя огромна радост, Чарлз повдигна свирепо едната си вежда и хвърли на Бил изпепеляващ поглед.
— Значи сега делиш леглото си с този? — попита Бил и кимна към по-ниския от него вампир.
Всичко друго бих изтърпяла, но не и това. Рядко губя самообладание, но случи ли се, и следа не остана от него.
— А теб какво те интересува? — озъбих се аз. — Дали ще спя със сто мъже, или със сто овце, си е лично моя работа! Защо дебнеш около къщата ми посред нощ? Уплаши ме до смърт!
Бил изобщо не се стресна.
— Съжалявам, ако съм те събудил и уплашил — излъга той. — Просто исках да се уверя, че си в безопасност.
— Обикалял си в гората и си надушил друг вампир — казах. Бил имаше изключително остро обоняние. — Затова се домъкна тук, за да провериш кой е.
— Исках да съм сигурен, че никой не те напада — каза Бил. — Стори ми се, че долових и човешки мирис. Идвал ли ти е днес човек на гости?
И за секунда не повярвах, че Бил е загрижен единствено за безопасността ми. Не ми се нравеше и мисълта, че поводът за посещението му може да е ревност или някакво похотливо любопитство, затова просто поех дълбоко въздух и издишах, за да уталожа шева си.
— Чарлз не е тук, за да ме нападне — казах аз и изпитах гордост от спокойствието в гласа си.
Бил се усмихна презрително.
— Чарлз значи — процеди през зъби той.
— Чарлз Туайнинг — уточни моят гост и се поклони (ако лекото навеждане на къдравата му глава може да се нарече поклон.)
— Къде го намери тоя? — попита Бил, този път доста по-спокойно.
— Той всъщност работи за Ерик, също като теб.
— Ерик ти е осигурил бодигард? Ти имаш нужда от бодигард?
— Слушай какво — процедих през стиснати зъби аз, — докато теб те няма, аз продължавам да живея. Градът — също. Наоколо се разхождат убийци, стреля се по хора. Един от пострадалите е Сам. Имахме нужда от барман, който да го замести, и Чарлз си предложи услугите. — Е, малко позамазах истината, но дребните подробности нямаха значение точно в този момент.
Но пък успях да разклатя спокойствието на Бил.