— А ти кой си? — попита той вампира.
— Чарлз Туайнинг — учтиво отвърна гостът ми. — На вашите услуги.
Шерифът изсумтя, а Анди Белфльор завъртя отегчено очи. Не го очаквах от тях.
— И си присъствал на местопрестъплението, защото…?
— Отседнал е при мен — спокойно се намеси Бил. — Докато работи в „Мерлот“.
Очевидно мълвата за новия барман бе стигнала до ушите на шерифа, защото той просто кимна. Олекна ми, защото нямаше да се наложи да признавам, че Чарлз нощува в моя килер. Мислено благослових Бил за благородната лъжа. Очите ни се срещнаха за миг.
— Значи правиш самопризнание, че ти си убил този човек? — попита Анди. Чарлз кимна.
Анди повика жената в лекарска престилка, застанала до автомобила си. Дворът ми вече приличаше на служебен паркинг, без да броим пожарната кола. Новодошлата ме изгледа с любопитство, докато ме подминаваше, и се запъти към свитата до храстите фигура. Извади стетоскоп от джоба си, коленичи до група и притисна накрайника до няколко части от тялото.
— Да. Мъртъв като пън — извика тя.
Анди извади „Полароид“ от полицейската кола и направи няколко снимки на жертвата. Едва ли щяха да станат хубави на оскъдната светлина от светкавицата на фотоапарата и проблясъците от огъня. Онемяла от шока, стоях и зяпах Анди така, сякаш вършеше нещо много важно.
— Колко жалко. Щеше ми се да го попитам защо е запалил къщата на Суки — каза Бил, без да откъсва поглед от работата на Анди. Гласът му сякаш излизаше от хладилник.
— Може би от страх за безопасността на Суки съм го ударил твърде силно — каза Чарлз, опитвайки се да изглежда разкаян.
— Явно така е станало, понеже вратът му е счупен — каза лекарката и огледа бялото лице на Чарлз със същото внимание, което бе отделила и на мен. Изглеждаше малко над трийсет; средна на ръст, слаба, почти кльощава, с много къса червена коса. Приличаше на елф, или поне на елфите от моето въображение — мъничък чип нос, огромни очи и голяма уста. Думите й звучаха сухо и равнодушно, сякаш изобщо не се вълнуваше, че са я измъкнали от леглото посред нощ по такъв повод. Може би изпълняваше длъжността общински съдебен следовател, което значеше, че съм гласувала за нея, но въпреки това не си спомнях името й.
— Коя сте вие? — изчурулика Клодин.
Лекарката премести погледа си върху нея и примигна от изненада. В този безумно ранен час Клодин изглеждаше превъзходно — безупречен грим, яркочервен пуловер, черен ластичен клин, обувки и яке на черно-червени райета. Дългата й къдрава коса беше прибрана назад от челото с червени гребенчета.
— Аз съм доктор Линда Тонесен. А вие коя сте?
— Клодин Крейн — отвърна феята. За пръв път чувах фамилното й име.
— И по какъв повод сте на местопрестъплението, госпожице Крейн? — попита Анди Белфльор.
— Аз съм феята кръстница на Суки — засмя се Клодин. Всички избухнаха в смях, въпреки мрачната обстановка. Около феята винаги цареше веселие. Но обяснението й много ме учуди.
— И все пак, ако трябва да сме сериозни — уточни Бъд Диърборн, — защо сте тук, госпожице Крейн?
Клодин се усмихна дяволито.
— Нощувах у Суки — каза тя и му намигна.
Секунда по-късно двете с Клодин се превърнахме в обект на всеобщото мъжко внимание. Наложи се здраво да затегна мисловната си защита, за да блокирам картините, които раждаха фантазиите им.
Анди разтърси глава, затвори уста и приклекна до мъртвеца.
— Бъд, ще го обърна по гръб — каза той с леко дрезгав глас и го обърна така, че да може да пребърка джобовете му. Портфейлът му се оказа в джоба на сакото, което ми се стори малко необичайно. Анди се изправи и отстъпи встрани, за да прегледа съдържанието му на спокойствие.
— Имаш ли нещо против да хвърлиш един поглед и да се опиташ да го разпознаеш? — попита ме шериф Диърборн. Естествено, че нямах нищо против. И избор нямах. С тревога в душата пристъпих няколко сантиметра напред и още веднъж погледнах лицето на мъртвеца. Изглеждаше все така непознат. И все така мъртъв. Около трийсетгодишен, не повече.
— Не го познавам — смотолевих аз и гласът ми потъна в глъчката от крясъците на пожарникарите и шуртенето на водната струя.