— Суки — каза тя, — искам да те запозная с Мики, приятел на Франклин. — Съдейки по тона й, изобщо не искаше. Дори съжаляваше, че точно аз съм взела поръчката му. Попитах я дали иска друго питие, но тя отказа, въпреки че чашата й беше почти празна.
С Мики си разменихме по едно учтиво кимване (вампирите не се здрависват). Той отпи глътка от бутилката си, без да ме изпуска от поглед. Имаше хладни и враждебни очи, като на змия. Ако Мики беше приятел на ултраизискания Франклин, то аз бях сатенена дамска чантичка. По-скоро бе негов помощник. Може би телохранител? Но защо му е на Франклин да наема охрана за Тара?
Тя явно нямаше намерение да говори открито пред това влечуго, затова им пожелах приятна вечер, взех парите на Мики и тръгнах към касата.
През цялата вечер имах много работа, но отвореше ли ми се свободна минутка, веднага се сещах за Джейсън. За втора поредна вечер той препускаше безгрижно из гората с четириногите си събратя. Сам си плю на петите веднага щом Тери Белфльор дойде да го замести. С какво ли се занимаваше шефът ми, докато се подвизаваше като куче? Веднъж ми беше казал, че много обича да души миризми.
Днес бе една от онези нощи, в които се чудех как хората не забелязваха паралелния свят, който съществуваше буквално под носовете им. Как не усещаха магията, която направо трептеше във въздуха? Сигурно го правеха съзнателно или страдаха от масова липса на въображение, щом изобщо не ги вълнуваше какво се случва в мрака около тях.
Но после се сетих, че не много отдавна самата аз умишлено си затварях очите за тези неща, досущ като всички останали. Дори когато вампирите направиха публично изявление за своето съществуване — излъчено по всички световни телевизии, — малцина си зададоха въпроса: Щом съществуват вампири, какви ли други опасни създания се спотайват в мрака около нас?
От чисто любопитство започнах да се ровя в мозъците на клиентите. Болшинството от хората в бара си мислеха за Мики. Жените — и някои от мъжете — се питаха дали е добър в леглото. Дори консервативната адвокатка Порта Белфльор хвърляше тайни погледи към вампира над рамото на невзрачния си приятел. Това попари още в зародиш всичките ми симпатии към Мики (ако изобщо съм имала такива). Но разполагах с изобилие от доказателства, че всички останали хора в бара не споделяха моите чувства.
Умея да чета чужди мисли, откак се помня. Не се гордея с тази своя способност. Хорските мозъци рядко раждат нещо интересно. Мислите им обикновено пораждат у мен скука, отвращение, разочарование и в много редки случаи — забавление. Благодарна съм на Бил, че ме научи как да филтрирам ненужната информация. Преди това се чувствах така, сякаш приемах сигнали от сто радиостанции едновременно. Някои от тях бяха кристално ясни, други се чуваха по-глухо, а трети — като мислите на свръхсъществата с двойствена природа — идваха накъсани и изобилстваха от статични шумове. И когато всичко това се смесеше, в главата ми наставаше неописуема какофония. Нищо чудно, че повечето хора ме смятаха за идиот.
Вампирските глави излъчват единствено тишина. Ето това им е най-хубавото на вампирите (поне от моя гледна точка) — че са мъртви. Съзнанието им — също. В изключително редки случаи от главите им се откъсва по някоя мисъл, но това е по-скоро изключение.
Шърли Хенеси, известен като Баракудата — началник на брат ми в общинската пътноремонтна служба, — ме попита къде е Джейсън, докато сервирах на масата му кана с наливна бира.
— Къде може да е според теб? — ловко се измъкнах аз и той ми намигна.
Всички знаеха, че ако Джейсън не е в бара, значи със сигурност се въргаля в леглото с някоя жена. Без значение коя. Останалите мъже на масата — все още в работни дрехи — прихнаха да се смеят, макар че отговорът ми не заслужаваше чак такова внимание. Очевидно бяха прекалили с бирата.
Изтичах обратно към бара за следващата си поръчка — три бърбъна с кока-кола. Тери Белфльор — братовчед на Порша и ветеран от Виетнам с дълбоки белези по тялото и душата — се справяше доста добре с купищата поръчки. Той обичаше прости задачи, които изискваха концентрация на вниманието. Прошарената му кестенява коса бе прибрана в конска опашка, която се подмяташе насам-натам, докато той старателно боравеше с бутилките. Питиетата бяха готови за нула време и Тери ми се усмихна, докато ги подреждаше върху подноса ми. Да получиш усмивка от Тери, е рядко срещано явление и това ме накара да се почувствам прекрасно.