— Къде е бил портфейлът му? — попита Джъстин. Погледна ме като пребито старо куче и сърцето ми се сви от мъка.
— В джоба на якето му — казах.
Джей се изправи рязко от стола си и започна да крачи напред-назад из тясното пространство.
— Ето пак! — оживи се той. — Абсолютно нетипично за Джеф. Той държеше портфейла си в джинсите, също като мен. Ние никога не слагаме портфейлите си в якетата.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита Сам.
— Искам да кажа, че според мен Джеф не е извършил това — каза близнакът му. — Не е изключено и служителите на бензиностанцията да грешат.
— Някой от бензиностанцията е казал, че той е купил тубата оттам? — попита Сам.
Джъстин се сепна, а меката кожа на брадичката й затрепери.
Бях започнала да се чудя дали пък съмненията на семейство Мариот не са основателни, но тази идея окончателно се изпари от главата ми. Телефонът изтъня и всички подскочихме. Сам вдигна слушалката.
— Бар „Мерлот“ — спокойно каза той. Заслуша се, каза „аха“, „така ли?“ и накрая „добре, ще й предам“. После затвори.
— Открили са колата на брат ви — каза Сам на Джей Мариот. — Паркирана е на тесния път към къщата на Суки.
Слабият лъч надежда, който крепеше семейство Мариот угасна напълно. Стана ми жал за тях. Джъстин сякаш остаря с още десет години, а Джей имаше вид на човек, живял дни наред без храна и сън. Тръгнаха си, без да ми кажат и дума — слава богу! Преди това си размениха няколко изречения; явно отиваха да видят колата на Джеф и да попитат дали могат да приберат някои от вещите му. Според мен отново щяха да ударят на камък.
Ерик ми беше казал, че на същия този тесен път — или по-точно кална пътека, водеща към ловно стопанство, — е открил колата на Деби Пелт в нощта, когато тя възнамеряваше да ме убие. Може би трябваше да забия табела: „Паркинг за среднощните нападатели на Суки Стакхаус“.
Сам изпрати семейство Мариот и докуцука обратно в стаята. Подпря се до мен на бюрото и остави патериците настрана. После ме прегърна. Обърнах се към него и обвих ръце около кръста му. Заля ме спокойствие и в продължение на минута всичките ми тревога сякаш изчезнаха. Топлината на тялото му ме зареждаше с увереност, че в негово лице имам истински приятел.
Сам се размърда неспокойно.
— Кракът ли те боли? — попитах.
— Не кракът — отвърна той.
Сепнах се и го погледнах в очите. Излъчваха печал. Внезапно ми стана ясно какво точно го боли и се изчервих. Но продължих да го прегръщам. Исках още малко да се насладя на усещането за близост с някого — не, не с някого, а със Сам. И след като не се отдръпнах, той бавно се наведе и долепи устни до моите. Не се възпротивих и той започна да ме целува. Горещината на силния му език изпълни цялата ми уста.
Размазах се от удоволствие. По време на разговора ми със семейство Мариот се чувствах като в криминален роман. Сега определено се чувствах като героиня от романтичен сериал. Целувките му станаха още по-настоятелни. Устните му се плъзнаха надолу по шията ми, към уязвимото и чувствително място точно в основата й, а зъбите му нежно ухапаха горещата ми кожа.
Изстенах от удоволствие. Просто не можех да се сдържам повече. Ако имаше начин да се телепортираме на по-усамотено кътче, бих го направила на мига. Някъде в дълбините на съзнанието ми проблесна усещането, че не е много редно да изпитвам подобна страст на работното си място, и то в кабинета на шефа си. Но поредната целувка заличи всичките ми притеснения. Между мен и Сам винаги е съществувала искрица взаимно желание и тази тлееща жар внезапно се бе разгоряла.
Положих огромно усилие да извикам разума си на помощ. Какво беше това? Инстинкт за оцеляване от негова страна? Ами кракът му? Имаше ли наистина нужда от копчетата на ризата си?
— Ти не заслужаваш подобна обстановка — изстена той и се отдръпна. Посегна към патериците си, но после отново ме взе в обятията си и ме целуна. — Суки, смятам да…
— Какво смяташ да правиш? — обади се леден глас откъм вратата.
Аз изпаднах в ступор от шока, а Сам побесня и се хвърли към натрапника, без да се съобразява с болния си крак.
Сърцето ми се разтупка като на уплашен заек и аз положих ръка върху гърдите си, сякаш за да му попреча да изхвръкне. Сам повали Бил на пода и замахна с юмрук, но Бил използва превъзходството си откъм тегло и сила и претърколи Сам под себе си. Очите му хвърляха искри, а резците му стърчаха.
— Спрете! — изсъсках аз. Не посмях да извикам, защото не исках да плаша клиентите. С един скок се озовах до тях, улових с две ръце гладката тъмна коса на Бил и задърпах главата му назад. Бесният вампир се протегна към мен, улови ме за китките и започна да ги усуква. Задавих се от болка. Всеки момент костите и на двете ми ръце щяха да се пропукат, но Сам навреме успя да стовари юмрук в челюстта на Бил. Вампирите са по-силни от всички останали свръхсъщества, но ударът на Сам явно си го биваше, защото успя да отхвърли кръвопиеца встрани. Бил най-после дойде на себе си, пусна ръцете ми, изправи се и бавно се обърна към мен.