За щастие, ежедневните ми керамични съдове и хубавите ми сервизи от порцелан, принадлежали на прапрабаба ми, бяха оцелели, тъй като се намираха в най-отдалечения от пламъците шкаф. Сребърните прибори — също. Приборите за хранене от неръждаема стомана, които използвах ежедневно, не ставаха за нищо. Някои тенджери и тигани спокойно можеха да ми послужат още известно време.
Работих без почивка няколко часа. Трупах негодните неща на купчина под прозореца, а останалите прибирах в Джейсъновите торби за боклук — тях щях да използвам в новата си кухня. Тери също не си поплюваше. Спираше само за да пийне вода, подпрян на задния капак на пикапа си. Температурата на въздуха се покачи до петнайсетина градуса. Може би нямаше да ни се размине още някое и друго застудяване или снежна буря, но вече миришеше на пролет.
Сутринта определено си я биваше. Чувствах, че правя крачка напред към възстановяването на дома си. Присъствието на Тери не ме натоварваше, тъй като той не обичаше да говори. Предпочиташе да гони демоните си с тежка физическа работа. Тери наближаваше шейсет. Космите на гърдите му, които се подаваха над ръба на тениската, сивееха. Някога червеникавата му коса вече бе оредяла и загубила блясъка си. Но той беше силен мъж — въртеше здраво чука и товареше дъските в каросерията на пикапа си без видими признаци на умора.
Белфльор тръгна към общинското сметище, за да разтовари пикапа, а аз се качих в спалнята и си оправих леглото — глупава и безсмислена постъпка, знам. Трябваше да сваля чаршафите и да ги изпера; всъщност трябваше да изпера абсолютно всичко, което можеше да се напъха в пералнята, за да се отърва от ужасната миризма на пушек. Трябваше да измия дори стените и да пребоядисам коридора. Боята в останалата част от къщата изглеждаше сравнително чиста.
Докато си почивах на двора, чух шум от автомобилен двигател. За моя огромна изненада, измежду дърветата покрай алеята се появи пикапът на Алсид. Обзе ме тревога. Нали му бях казала да стои настрана от мен?
Върколакът слезе от колата си и тръгна към мен с намусено изражение на лицето. Аз седях на един от алуминиевите столове в двора, припичах се на слънцето и се чудех кога ли ще се появи строителният предприемач, с когото имах среща. След нощувката на неудобния диван в къщата на Джейсън вече планирах да си намеря друг временен покрив до приключването на ремонта в кухнята. Това можеше да продължи и няколко месеца. Джейсън нямаше да ме изтърпи толкова дълго. Не че щеше да ме изгони — все пак съм му сестра, — просто не исках да подлагам на изпитание братската му любов. Замислих се и установих, че на този свят няма нито един човек, в чийто дом бих искала да живея месеци наред.
— Защо не ми каза? — ревна Алсид насреща ми.
Въздъхнах. Поредният гневен мъж.
— Точно в момента не сме в особено топли отношения — припомних му аз. — Но имах намерение да ти се обадя. Минали са само два дни.
— Трябваше да ми се обадиш веднага — каза той и тръгна да обикаля къщата, за да огледа щетите. После спря точно пред мен. — Можеше да загинеш — уведоми ме той, сякаш аз не знаех.
— Да — казах. — Знам.
— И трябваше да те спаси вампир! — В гласа му се долавяше презрение. Вампири и върколаци просто не се понасяха.
— Да — съгласих се аз, макар че всъщност ме спаси Клодин. Но пък Чарлз уби подпалвача. — Ти предпочиташ да бях изгоряла ли?
— Не! Не, разбира се! — Той се обърна и огледа разрушената веранда. — Някой вече разчиства боклука, така ли?
— Да.
— Можех да докарам цяла бригада.
— Тери предложи услугите си.
— Мога да ти издействам добра цена за ремонта.
— Вече се уговорих с майстор.
— Мога да ти заема парите за ремонта.
— Имам ги, благодаря.
Той се стресна.
— Имаш ги? Откъде… — И спря, преди да е казал нещо грубо. — Доколкото знам, баба ти не с оставила голямо наследство. — Да, по-добре да си беше мълчал.
— Спечелих си ги сама — казах.
— Спечелила си ги от Ерик? — съвсем правилно предположи Алсид. Зелените му очи се наляха с кръв. Имах чувството, че ще ме улови за яката и ще ме раздруса.