— Я се успокой, Алсид Ерво! — срязах го аз. — Изобщо не ти влиза в работата как съм ги спечелила. Доволна съм, че ги имам. А ако благоволиш да успокоиш малко топката, ще ти кажа, че съм ти благодарна за загрижеността и за подадената в труден момент ръка. Само не се дръж с мен като с бавноразвиващ се петокласник.
Алсид продължаваше да ме гледа отвисоко, но думите ми лека-полека проникнаха в съзнанието му.
— Съжалявам. Аз мислех… смятах, че сме достатъчно близки, за да ми се обадиш онази нощ. Мислех си… че може би си имала нужда от помощ.
Очевидно се опитваше да ме размекне.
— Нямам нищо против да помоля за помощ, ако имам нужда. Не съм чак толкова горда — казах. — И се радвам да те видя. — (Тук малко послъгах.) — Но не се дръж така, сякаш не мога да се справям сама, защото мога и го правя.
— Значи вампирите ти платиха за това, че подслони Ерик, докато вещиците пребиваваха в Шривпорт, така ли?
— Да — отвърнах. — Брат ми го предложи, а аз се чувствах много неудобно. Но сега съм благодарна, че разполагам с тези пари. Няма да ми се наложи да вземам назаем, за да ремонтирам къщата.
В този момент се върна Тери Белфльор и се наложи да ги запозная. Тери изобщо не се впечатли от Алсид. Здрависа се вяло с него и отново се залови за работа. Алсид го изгледа подозрително.
— Къде си отседнала? — Алсид реши да не задава въпроси относно белезите на Тери. И слава богу!
— У Джейсън — лаконично отвърнах аз. Спестих му уточнението, че няма да е задълго.
— Колко време ще продължи ремонтът?
— Ето го и човекът, който може да отговори на този въпрос — с облекчение отвърнах аз, защото точно в този момент в двора ми спря пикапът на Рандал Шъртлиф. До него седеше съпругата му, която се явяваше и негов съдружник в работата. Дилия Шъртлиф — по-млада от Рандал, хубава като картинка и корава като скала. Втора съпруга. След развода на Рандал с „номер едно“ — майката на трите му деца, чистила къщата му в продължение на дванайсет години — Дилия вече работела за него и постепенно започнала да върти бизнеса му по-добре от самия него. Тоест, настоящата жена на Рандал заработваше издръжката на бившата. Всички знаеха (не само аз), че Дилия с нетърпение чакаше Мери Хелън да се омъжи отново, а трите момчета на Шъртлиф да завършат училище.
Блокирах мислите на Дилия, твърдо решена да не ги допускам до главата си. Рандал се усмихна до ушите при вида на Алсид, а ентусиазмът му да се заеме с ремонта видимо се покачи, след като разбра, че съм негова приятелка. Семейство Ерво държеше огромен дял в строителния бизнес. Дори се подразних, че Рандал започна да разговаря за ремонта направо с Алсид, вместо с мен. Алсид обаче прие това за нещо нормално.
Погледнах Дилия. И Дилия ме погледна. Двете изобщо не си приличахме, но точно в този момент мислехме еднакво.
— Какво смяташ, Дилия? — попитах я. — Колко време ще отнеме?
— Ще му излезе през носа — каза тя. Имаше по-светла коса от моята, благодарение на фризьора си, и перфектен грим, но дрехите й изглеждаха семпли и удобни: спортен панталон в цвят каки и тениска с надпис „Строителна фирма «Шъртлиф»“. — В момента довършва една къща на „Робин Ег“. Може да започне твоята кухня, преди да е поел една друга къща в Кларис. Така че… да кажем, три-четири месеца и ще имаш годна за ползване кухня.
— Благодаря, Дилия. Трябва ли да подпиша нещо?
— Ще подготвим приблизителна сметка за разходите. Аз ще ти я донеса в бара, за да я огледаш. Ще включим и новите електроуреди, защото ги вземаме с отстъпка от търговеца. Нося една примерна сметка за ремонт, който правихме преди около месец; твоята ще излезе горе-долу толкова, така като гледам…
— Имам сумата — отвърнах спокойно аз, макар че дълбоко в себе си изпищях до небесата. Застраховката нямаше да ми стигне. Щеше да се наложи да използвам и голяма част от парите, които държах в банката.
Трябваше да съм благодарна, припомних си аз, че Ерик ми изплати цялата уговорена сума. Сега нямаше нужда да вземам заем от банката или да продавам земя, или да предприемам друго такива драстични мерки. Просто трябваше да приема, че тези пари минават набързо през банковата ми сметка и нямат намерение да се застояват. Та аз дори не ги бях виждала, просто ги пазих известно време.
— С Алсид близки приятели ли сте? — попита Дилия, след като приключихме служебния разговор.
— Понякога — признах аз след кратък размисъл.
Тя се изсмя. В дрезгавия й кикот имаше нещо магнетично. Мъжете се обърнаха едновременно; Рандал с усмивка, Алсид — с недоумение. Намираха се твърде далеч и не чуваха какво си говорим.