— Може. При върколаците може — твърдо каза той.
Обмислих много сериозно следващите си думи.
— Много бих се радвала да допусна в живота си някой, който да ме приеме такава, каквато съм, заедно с проблемите ми. Но не искам да приемам предложението ти просто защото имам нужда от покрив и защото изпитваме взаимно привличане. Когато приключа с ремонта, ще поговорим отново, ако не си променил намерението си.
— Сега най-много се нуждаеш от мен — запротестира той. Думите се изливаха като водопад от устата му. — Ти имаш нужда от мен сега. Аз имам нужда от теб сега. Ние сме родени един за друг. Знаеш го.
— Не. Не го знам. Знам, че точно в този момент имаш доста тревоги на главата си. Загуби момичето си, независимо от обстоятелствата. Според мен ти все още не си осъзнал напълно, че никога повече няма да я видиш.
Той потръпна.
— Застрелях я, Алсид. С пушка.
Лицето му пребледня.
— Ето това имах предвид! Виждала съм те да разкъсваш човешка плът; във вълчи облик, разбира се. Но не съм се плашила от теб. Защото съм на твоя страна. Но ти си обичал Деби. Започнем ли връзка, неминуемо ще дойде момент, в който ще си кажеш: „Ето това е убийцата на Деби“.
Алсид отвори уста, за да ме обори, но аз вдигнах красноречиво ръка и го спрях.
— Плюс това баща ти е в предизборна надпревара. Той иска да спечели. Вероятно за него ще е по-добре, ако синът му има стабилна връзка. Не знам. Но аз не искам да имам нищо общо с върколашката политика. Подразних се, че се опита да ме използваш, докато бяхме на погребението. Трябваше да ме оставиш сама да реша дали искам, или не.
— Исках да започнем да се показваме заедно на обществени места — заоправдава се той. — Не съм имал зла умисъл.
— Бих оценила желанието ти, ако имах представа за него — отсякох аз. Изпитах облекчение при вида на поредния автомобил, който се задаваше по алеята. Анди Белфльор излезе от кабината на форда и се загледа в братовчед си, който неуморно съсипваше кухнята ми. За пръв път от месеци насам се радвах да видя Анди.
Запознах го с Алсид, разбира се, и двамата старателно се измериха с погледи. Харесвам мъжете по принцип, някои от тях — особено много, но когато ги видя да се обикалят един друг и да си душат задниците — извинете, да се здрависват, — направо ми идва да си затворя очите. Алсид беше по-висок с поне десет сантиметра от Анди, но полицаят все още изглеждаше като буца мускули, благодарение на тренировките по борба в колежа. Нямаха разлика във възрастта. Бих сложила пари на битка помежду им (но не по пълнолуние, разбира се).
— Суки, нали ме помоли да те държа в течение относно мъртвеца? — каза Анди.
Да, но и през ум не ми мина, че ще откликнем на молбата ми. Анди нямаше особено добро мнение за мен, макар че не пропускаше случай да огледа задника ми. Едно от предимствата да си телепат, а?
— Няма полицейско досие — каза Анди и разлисти бележника си. — Няма нищо общо с „Братството на Слънцето“.
— Не може да бъде — въздъхнах аз и разчупих неловкото мълчание. — За какъв дявол ми подпали къщата тогава?
— Надявах се ти да ми кажеш — рече Анди и ме погледна с ясните си сиви очи.
Край, чашата ми преля! Анди ме обиждаше и нараняваше от години, но аз повече нямаше да търпя това!
— Виж какво, Анди — казах аз и смело посрещнах погледа му. — Доколкото ми е известно, не съм ти причинила нищо лошо. Винаги съм била изряден шофьор, винаги плащам навреме данъците си и никога не съм продавала алкохол на непълнолетни. Не са ме глобявали дори за превишена скорост. И ето че някой се опитва да ме опече в собствения ми дом. Кое ти дава основание да се държиш с мен така, сякаш съм виновна за нещо? — Ако не броим пръснатия череп на Деби Пелт прошепна коварно гласче в главата ми. Гласът на моята съвест.
— В миналото на този човек няма абсолютно нищо, което би могло да го подтикне към подобно престъпление.
— Прекрасно! Тогава открийте кой го е направил, защото все някой е драснал клечката и това със сигурност не съм аз! — Към края на изречението вече крещях, отчасти за да заглуша упоритото гласче. Изгарях от желание да се фръцна и да изчезна някъде зад къщата, за да не ми се налага да гледам Анди. Така и направих. Тери ме изгледа подозрително, но продължи да върти чука.
Минута по-късно Алсид ме настигна.
— Тръгна си — уведоми ме той. В дълбокия му глас се усещаше задоволство. — Предполагам, че не искаш да продължаваме предишния разговор.